През турското робство българите християни са подложени на нечувани произволи, жестоки насилия и безогледно ограбване, колкото и да ни внушават противното.

Чрез религиозна дискриминация и масово унищожение на културни паметници и ценности, черкви, манастири, се правят опити да се сломи по всякакъв начин българския християнски дух.

Определяни като рая, българите стояли по-ниско в обществената йерархия и единственото им предназначение, било да слугуват на мюсюлманското население.

Това прекъсва естественото, нормално развитие на българския народ и го поставя в условия да води титанична борба за опазване на народността си, за освобождение.

Най-тежки удари обаче били нанесени върху българското мъжко население. Огромен брой мъже са физически унищожени.

Българите са избити по време на завоеванието, множеството въстания след това, или са отнети като кръвен данък. Затова не е чудно, че в османските данъчни регистри, много жени вдовици са вписани като глава на семейства.

Многобройни групи българи били изселени от родните си места и заселени в Анадола, за да могат постепенно да бъдат асимилирани.

През тези почти 500 робски години, милиони българи били прогонени от родината си. Те потърсили убежище в Сърбия, Унгария, Австрия, Влашко, Молдова или Русия, поради честите турски „гостувания“.

Българското население преди турското робство наброява 3.5 млн. (повече от англичани или германци, които в момента са над 60 млн.), а в навечерието на освобождението, българите наброяват едва 1 500 000.

Особено тежки били ударите и чрез насилственото налагане на исляма. Методите били – единични, групови или масови: отвличания, поробвания, еничарство и т. н. Било ежедневие, особено в началото на ХVІ до средата на ХVІІІ век.

Като бонус, българските земи са заселени с цигани, татари и черкези, което още повече влошавало нерадостното положение на българското християнско население.

Турците  станали  господари  на  живота,  имота  и честта  на  българите.  Всеки турчин можел да разиграва безнаказано дори цели села.

Едно заптие например, можело да накара селските моми да му играят хоро на мегдана, за да избере жертвата на своите страсти. 

Ако някой българин имал хубава дъщеря, турците я вземали под предлог, че на гяурина не е дадено от аллаха да има хубава жена и насила я потурчвали.

Ако пък е имал  хубав  син,  и  него  взимали,  завеждали  го  в  еничарската  школа  и след  години  фанатично обучение, българчето ставало по-лош турчин и от турците.

Въпреки това, за разлика от съвременното население живеещо на територията наречена България, предците ни понасят материалните и човешки загуби, оцеляват като нация и намират сили за въоръжена борба.

След неуспеха на Старозагорското въстание от 1875, апостолите под председателството на Стефан Стамболов се събират в Гюргево и съставят план за ново въстание, което трябва да избухне през май 1876 г.

Според изработения от Гюргевския революционен комитет план,  българските земи са разделени на 5 революционни окръга. Като още през януари 1876 г. апостолите идват в страната и започват усилено подготовка на въстанието.

Първи – Търновски – с център Горна Оряховица, главен апостол е Стефан Стамболов с помощници Христо Караминков, Иван Панов Семерджиев и Георги Измирлиев,

Втори – Сливенски – главен апостол е Иларион Драгостинов с помощници Стоил войвода и Георги Обретенов,

Трети – Врачански – главен апостол е Стоян Заимов с помощници Никола Обретенов, Георги Апостолов и Никола Славков,

Четвърти – Пловдивски – главен апостол е Панайот Волов с помощник Георги Бенковски, по-късно като помощници са привлечени Георги Икономов и Захари Стоянов,

Пети – Софийски, който на практика си остава само планиран, поради слаба организация – с апостоли Никола Обретенов и Никола Славков. След арестуването на Никола Славков, Никола Обретенов се оттегля във Влашко и въстанието така и не избухва.

Най-активна е подготовката в ІV революционен окръг с главен апостол Панайот Волов, заменен по-късно от Георги Бенковски. За негов център е избрано Панагюрище.

Тук се действа най-организирано. Апостолите провеждат военна подготовка сред мъжете, подготвят се складове и лагери в планините.

Между 14 и 16 април, в местността Оборище се свиква Общо събрание, което гласува специални пълномощия на главния апостол Георги Бенковски. Определена е и датата на въстанието – 01.05.1876 г.

По стара българска традиция обаче, се намира предател. Ненко Терзийски известява турските власти и на 19 април от Пловдив в Копривщица пристигат заптиета, предвождани от Неждеб ага, за да арестуват водачите на въстанието.

На 20-ти април опитът за арестуване на Тодор Каблешков е неуспешен, като в отговор се обявява въстанието. Конакът бил превзет, църковните камбани забили, пушките гърмели по улиците, а в Копривщица заприиждали въстаници, облечени с униформи.

Каблешков изпраща до Панагюрище писмо, където Георги Бенковски и Панайот Волов незабавно обявяват началото на априлското въстанието.

Понеже писмото е подписано символично с кръвта на едно от убитите заптиета, то остава в историята ни като „Кървавото писмо”.

Пренесено е от 19-годишния Георги Салчев, който изминал 5-часовия път от Копривщица до Панагюрище само за 2 часа. Преди Панагюрище, конят му издъхва от пренатоварване.

Народа се събира на площада, където се освещава знамето на въстанието, ушито от Райна Попгеоргиева, по-известна като Райна Княгиня, а Бенковски сформира известната „Хвърковата чета”. Въстават Перущица, Батак, Брацигово и др.

Създаден е Военен съвет, или т.нар. Привременно правителство, начело с Павел Бобеков. Тъй като турците най-напред нападат Стрелча, той изпраща чета начело с Иван Парпулов, известен като Орчо войвода да подпомогне въстаниците там и да осигури връзката между Панагюрище и Копривщица.

Панайот Волов и Георги Икономов се отправят към североизточните райони на окръга, а Георги Бенковски със своята „Хвърковата чета“, се насочва към средногорските села Мечка, Поибрене, Мухово, за да вдига населението на въстание.

Всички мюсюлмани били призовани на война срещу българите. Първа пада Стрелча, след нея Клисура, макар да се брани героично, е опожарена на 26 април.

Срещу 10 хиляди зле въоръжени, разпокъсани и неопитни въстанически сили били хвърлени над 80 000 души башибозук и 10 000 редовна армия, снабдена с артилерия.

Следващите дни боеве се водят за Панагюрище, което е превзето и опожарено на 30 април от Хафъз паша. Георги Бенковски безуспешно се опитва да защити столицата на въстанието, но пада убит от засада до р. Костина, Тетевенско.

Лагерът на Еледжик, въпреки отчаяната съпротива, бил разгромен на 1 май от редовна турска войска и башибозуци командвани от Хасан паша, а стеклите се в него българи, включително жени и деца, били зверски избити.

Изключителен героизъм показват въстаниците от Брацигово, Перущица, Пещера, Батак. На 2 май е превзета Перущица от два полка с артилерия под командването на Решид паша.

След близо три седмична обсада, на 7 май редовната турска войска на Хасан паша навлязла в Брацигово и арестува ръководителя на местните въстаници Васил Петлешков. Защитата на Брацигово е най-добре организирана от всички въстанически пунктове.

Те разполагали с повече от 18 черешови топчета и на няколко пъти предприемат смели атаки срещу заобикалящите ги османски сили.

Жителите на Перущица оказвали отчаян отпор на турците. Намерили последно убежище в божия храм, много от въстаниците сложили край на живота си, за да не попаднат в ръцете на врага.

Кочо Честименски и Спас Гинев убиват жените и децата си, а след това и себе си, като по този начин доказват на дело думите „Свобода или смърт“.

Още по-трагична била съдбата на Батак, където по заповед на Ахмед ага Барутанлията, били зверски клани, изнасилвани или изгорени живи повече от 5000 християни. Така въстанието в IV революционен окръг е потушено кърваво с жестоки кланета, издевателства и грабежи.

Отделни въоръжени групи успели да се оттеглят към Балкана, а стотици жени, деца и старци потърсили спасение в околните гори. В районите на Троянския и Тетевенския Балкан се изтеглят почти всички чети, като Балкана става свидетел на разгрома и избиването на бунтовниците.

В I-ви Търновски революционен окръг, главният апостол Стефан Стамболов прехвърля цялата организационна тежест на местните дейци, които разгръщат енергична дейност в Габровско, Севлиевско, Горнооряховско и Тревненско.

„Кървавото писмо“ пристига със закъснение едва на 25 април. Обявено е въстание на 28-ми, но не получава масов характер. Местните комитети сформират чети, с които се надяват да водят успешни действия срещу турците.

Стефан Стамболов обаче се скрива и оставя въстанието в своя окръг на собствената му съдба. Чак след три месеца се появява в Румъния и започва отново да агитира за незабавно подготвяне на следващо въстание в България.

В селата Бяла Черква, Михалци, Мусина и др. поп Харитон и Бачо Киро Петров сформират чета от около 200 души, която стига в Дряновския манастир, където се водят особено жестоки сражения.

Башибозук и редовна турска армия с над 10 хиляди души и две оръдия обгражда манастира и започва 9-дневната Дряновска епопея.

На деветата нощ въстаниците щурмуват обсадата и около 40 души се спасяват, сред тях е и Бачо Киро, но по-късно заловен и обесен в Търново, заедно с Георги Измирлиев и Иван Панов.

От Габрово и околните села е сформирана чета от около 400 души с войвода Цанко Дюстабанов. Четата се придвижва на запад и се включва в бойните действия в помощ на въстаналите села между Габрово и Троян.

На 9 май четата е разгромена и оцелелите четници отстъпват в Балкана. На 11 май четата е окончателно разгромена след тежък ръкопашен бой под връх Марагидик. Цанко Дюстабанов е заловен и по-късно обесен в Търново.

Трявна и околните села на 5 май образуват чета от 80 души с войвода Христо Патрев. След няколко сражения на 8 май води битка с редовна войска и е разбита. Селата между Троян и Габрово въстават масово и образуват свободна въстаническа територия.

В продължение на близо две седмици въстаниците яростно отбраняват планинските боази водещи към селата, а след това и селата Батошево, Кръвеник, Ново село и събраните в тях жители на околните въстанали села и махали, са разбити след тежки сражения.

При защитата на Ново село от настъпващите турци, жени и деца с колове в ръце застават зад позициите, за да заблудят врага с числеността на реално сражаващите се.

В късния следобед на 11 май при сражението под връх Марагидик напорът на настъпващите черкези става неудържим. Тогава жените се включват в боя в подкрепа на сражаващите се мъже.

Не разполагайки с друго оръжие, те започват да хвърлят камъни. Турците са смутени от този неочакван отпор и към залез слънце устремът им е спрян.

В тази битка е съсечена през ръцете съпругата на убития Мирчо Кукенски, която ударила един от черкезите с дебела тояга.

Изключителна смелост проявява девойката Стояна Иванова Драгановска от Ново село. Умело боравейки с пушката и стреляйки срещу приближаващите се черкези, тя прикрива бягащите към махала Маринска новоселци.

В последните дни на въстанието жените също са обречени на смърт и нечувани сексуални мъчения. Обект на целенасочено преследване са и всички близки на въстаниците.

Майката на комитетския куриер Марин Сяров е жестоко измъчвана и заклана. След жестоката смърт на Кольо Матеев, който изковавал хладно оръжие за въстаниците, Стана, неговата съпруга е откарана при Саадулах ефенди.

Подложена е на нечовешки изтезания, за да издаде ръководителите на въстанието. В името на паметта на съпруга си тя издържала мъченията и не предала никого.

Невинни жертви на турските зверства са и децата. Убивани, удавяни, изнасилвани, отвличани, те изживяват целия ужас на турските издевателства при потушаване на въстанието.

След отчаяния опит на свещеника Георги Дългодреев да даде отпор на настъпващите към Ново село противници, монахини от Девическия манастир са жестоко изнасилени и изгорени в църквата.

Измъчените жени запазват учудващо присъствие на духа, като най-впечатляващ е случаят с убитите сестри Цона и Рада Колеви. След съсичането на Цона, Рада намира сили да кълне убиеца си, че е некадърен да я заколи отведнъж, а само я мъчи.

Във II-ри Сливенски революционен окръг властите успяват да арестуват част от изявените комитетски дейци още преди пристигането на „кървавото писмо“.

При самите апостоли има противоречия относно тактиката, а и местните комитети настояват за четнически действия.

Все пак на 3 май е обявено и въстание в Сливен. Под ръководството на Стоил войвода, Георги Обретенов, Георги Дражев и Иларион Драгостинов, за да сформират малка чета, но така и не се стига до масови бунтове.

На 7 май четата се насочва към селата Нейково и Жеравна. Въстават и около 73 души от селата, за да се присъединят към четата.

Завалява дъжд, който през нощта преминава в сняг, което подпомага потерите тръгнали след четата.  На 9 май се води бой с потеря и редовна войска близо до Раково.

На 10 май Стоил войвода с 11 души четници води тежък бой с обкръжилите го потери. Вечерта се измъква от обкръжението и се насочва към село Кечидере, а от там към прохода Вратник.

На 12 май в областта Сатма чешма четата е обкръжена и заловена. След неравен ръкопашен бой Стоил войвода е съсечен, главата му набучена на кол и откарана заедно с другите въстаници в Сливен.

На 8 май в гората в Ягач до Чирпан е образувана малка чета от комитетски дейци под командването на Георги Тумбев, която се насочва към Средногорието, но почти веднага е избита от турците.

В III-ти Врачански революционен окръг пристига вестта за въстание на 4 май, но то така и не избухва. Дейците от кометите проявяват колебание и нерешителност.

Първоначално решават, че въстанието трябва да започне на 11 май, след което да изчакат появата на четата на Христо Ботев от Румъния, която да ги снабди с необходимото оръжие и да предизвика масово надигане сред българите.

На 18 май било обявено въстание и във Враца. Събралите се няколкостотин души, които бързо се разпръснали, след като се разнесла мълвата за наближаващи турските войски.

Четата на Христо Ботев

Гибелта на Васил Левски през 1873 година води до тежка криза сред революционното движение. Неуспешните опити да се намери заместник на Апостола, нескончаемите спорове и оттеглянето на Любен Каравелов от движението през 1874 година, водят до разцепление вътре в БРЦК.

След провала на Старозагорско въстание през септември 1875 година, отчаяни от неуспеха, обвиняват несправедливо Христо Ботев. Той поема отговорността за несполуката и се оттегля.

Малко по-късно Българския революционен комитет се саморазпуска, оставяйки революционното движение без ръководство.

Подготвяната в Румъния чета, която да подпомогне въстанието във Врачанския революционен окръг се предвижда да бъде ръководена от Панайот Хитов или Филип Тотю, но те отказват.

Така Христо Ботев поема командването на 205-те четника. За военен ръководител е определен Никола Войновски, който е имал чин подпоручик от руската армия.  

Ботев се е погрижил чрез Димитър Горов да извести телеграфически френски и швейцарски вестник за българското въстание и за преминаването на въоръжен отряд от българи, които отиват да се бият за свободата на родината си.

Преоблечени като градинари и търговци, четниците се качват на австрийския параход „Радецки“ от няколко румънски пристанища и на 17 май го превземат. Принуждават капитана на кораба да спре на българския бряг до село Козлодуй.

С бърз преход се отправят към Враца, но са пресрещнати от башибозук и черкези, което ги кара да се оттеглят към височината Милин камък на 18 май.

Завързва се тежко сражение в което към 14 ч. се присъединяват и пристигналите от Враца две роти редовни войски с две оръдия.

През нощта четата пробива обръча и до сутринта достига Веслец, където разузнавачи ги известяват, че въстанието във Враца не се е състояло.  

След като са нападнати от турците, при съотношение на силите 10:1, ръководството решава да се оттегли към връх Вола във Врачанския балкан. Заема отбранителни позиции по височините Камарата, Купен и Околчица.

През целия ден неколкократно са отбивани атаките на противника и четата удържа позициите си. След като боят затихнал привечер, Христо Ботев с щаба се събират около една скала, за да решат как да действат през следващия ден.

Чува се единичен изстрел и Христо Ботев пада прострелян от вражески куршум на връх Камарата. След смъртта на войводата четата продължава героичния си поход, ръководена от Никола Войновски.

В тежки сражения с преследващите ги потери повечето от четниците са избити или заловени. На 13 юли и в района на с. Шипково е разбита окончателно, само малка част от тях успяват да се прехвърлят в Румъния.

По същото време с Ботевата чета, през Дунав минава и от четата на Таньо Стоянов Куртев, състояща се от около 20 души. До село Хайдар четата се сблъсква с турски войски и башибозук и води първото си сражение.

На 27 май се води бой близо до село Априлово. През нощта при проливен дъжд четата пробива обкръжението и се измъква на височината Куштепе, където е застигната от потеря и е унищожена, като в последната битка загива и войводата.

С разгрома на двете чети Априлското въстание фактически завършва. Потушено с жестокост, издевателства и грабежи, което предизвиква справедливо възмущение в световната общественост.

Според българската историография, над 30 000 мъже, жени и деца са избити, стотици хиляди българи са подложени на кланета, изгаряне на клада, изнасилвания и други репресии.

Руският консул в Одрин Алексей Церетелев смята, че по време на въстанието са разрушени или изгорени около 200 села с общо население повече от 75 000 души, голяма част от които са избити, а други са прогонени.

Изнасят се безспорни доказателства за кланената, предизвикали гневна реакция по света. Сведения за зверствата първи дават дипломатическите представители на чуждите страни, които пребивават в империята и журналистите на големите европейски вестници.

В 200 европейски вестника са публикувани над 3000 журналистически материалa, които разкриват истината за зверското потушаване на Априлското въстание и трагичните събития в защита на българския народ.

Десетки велики личности като Дмитрий Менделеев, Виктор Юго, Лев Толстой, Гарибалди, Уилям Гладстон, Оскар Уайлд, Чарлз Дарвин, Тургенев, Достоевски надигат глас в защита на българите.

Разбира се най-широк отзвук българските събития намират в Русия. Там се организира масово движение в подкрепа на българите. Руската общественост настоява пред царското правителство незабавно да обяви война на Турция.

Така макар и смазано, Априлското въстание постига донякъде своите цели и в крайна сметка води до освободителната за България Руско-турска война.