Положението  на  българите  под  турското  робсто било изключително тежко, не само защото турците не били чували за граждански и човешки права, евроатлантически ценности или мултикултурализъм.

Фанатизирани от религията си, те не проявявали никаква милост към безправната рая,  но която е отредено от провидението да слугува на правоверния мюсюлманин.

Всичко будно в българина било убито и вече нищо не му напомняло за миналата слава на могъща България. Градове, села, манастири, черкви и паметници били разрушени и унищожени.

Така народът ни изгубил своето минало и история, се надявал, че ще се родят будни синове в тая робска земя, които ще поискат да видят  отново свободно отечеството си, както е било някога.

Все пак, за разлика от съвременното население на България, когато ножът опирал до кокала, българинът отварял очи и доказвал, че  съществува. 

Десетки пъти се надигал, но турците с жестокост унищожавали всеки опит за въстание. Изгаряли цели градове, села и райони, а жителите им подлагали на възможно най-страшната и срамна смърт.

Във Видинския край положението било още по-тежко, тъй като районът често бил театър на страшни битки, освен това и път на турските войски векове наред.

Всички тези мъки, трябвало да се понася от българите, които стояли на пътя на метежници, войски, еничари, башибозуци, кърджалии и всякаква друга дивашка паплач.

Въоръжени от главата го петите, щом стигнели в някое село от областта, виквали старейшината и искали от него да бъдат настанени и нахранени.

Задължително поставяли условие, да им шетат млади булки и хубави моми, а не престараели сополиви баби. Никой не се осмелявал да възрази или не изпълни желанията и заповедите им, защото знаел, че ще си изпати.

След като ги отведат по квартирите, момите и булките им слугували, докато мъжете получавали заповед да развеждат конете им около къщите.

След като натъпчат търбусите си, турците започвали безобразно да мърсуват с жените и дъщерите им, докато не задоволят скотските си страсти.

След яденето, пиенето и мръсните дела, се започвал пазарлък между турците и стопанинът, за плащане на зъбен данък, за дето са си хабили зъбите да ядат гяурски печени кокошки и баници.

Мехмед  бей от Белоградчишкото землище и другите бейове в околията, си били присвоили правото на първа нощ с младите невести от селата.

Но освен това задължавали момците и младите булки всяка неделя да ходят да им играят хорото, за да може да избират поредната си жертва, която била длъжна да прекара нощта с бея.

Тези беззакония били ежедневие, но българите били безсилни да запазят честта на семействата си, живота и имотите си.

Опит да се сложи край на тези несправедливости и унижения бил направен с Белоградчишкото въстание през 1850 г.

Измъченото население с последни съпротивителни сили извършва своеобразен величествен подвиг и се надига срещу поробителя.

Към това ги подтикнали Белоградчишките  първенци  Вълчо  Бочов,  Влах Неделко и Лило Панов , които като добри християни, отишли на поклонение в Светогорските  манастири. 

Там срещнали хора от свитата на наследникът  на  руския  престол и  брат  на нашият освободител  Александър II –  Константин  Николаевич. 

Отдало им се да се да се оплачат от турските зверства и успешното прилагане от османците на конвенцията за правата на детето, което стигнало до ушите на престолонаследника.

Той им съобщил, чрез хората си,  че  Русия ще им помогне да се отърват от робство, но за да се застъпи тя за тях, трябва да се надигнат и защитят правата си.

Царските думи  жегнали българите и като се върнали в  Белоградчик,  първата  им  работа била да се срещнат с кмета Цоло Тодоров, за да му обяснят, това което трябва да се свърши.

Кмета бил почитан от българското население и затова на него се възлага голяма надежда да вдигне лесно на оръжие населението. 

На едно събрание решили да се обиколят Ломска и Видинска област, за да се споразумеят с по-будните български първенци за общо въстание.

Стигнало се до общо събрание в Раковишкия манастир, където се избира комитет с председател Вълчо Бочов и касиер Лило Панов.

Било решено всеки от присъстващите да внесе известна сума за купуване оръжие и да се събира тайно помощ от населението, в полза на делото.

Избират се командири и хора натоварени със задачата да купят оръжие от Сърбия и да влязат в преговори със сръбските власти за подпомагане на въстанието с войска.

Определено била датата за въстание 1 юни 1850 г. – Възнесение, както и пунктовете за събиране на въстаниците и плановете за бойни действия. 

Решено било да се действа в три направления. Първо да се превземе Лом, който е неукрепен, а след него Белоградчик, преди всички да обсадят укрепения добре Видин. 

Работата по подготовката на въстанието вървяла успешно, а събраните пари за оръжия били изпратени в Сърбия. Те потвърдили пред пратеника Първул Станков, че ще подкрепят въстаниците с армия и същевременно ще доставят платеното предварително оръжие.

На 31 май срещу 1 юни обаче, били убити няколко турци при Раковица и Влахович. Водачите на въстанието се изплашили да не се  усетят властите и осуетят бунта и обявили ден по рано въстанието.

Баба  Стойна,  жената  на  Цоло Тодоров, се похвалила пред стражаря Хрустем, че скоро ще им падне империята, така командването на въстаниците – Цоло Тодоров, Лило Панов, Вълчо  Бочов,  дедо  Божин, Неделко Първанов,  Константин Янев и Петко Казанджи, били хванати и откарани в конака.

Въстават между 10 000 и 15 000 души от Видинско, Белоградчишко и Ломско. Всеки българин, способен  да  носи  оръжие, се въоръжил с дълга тояга, нож, коса, брадва или мотика, тъй като пищовите и пушките били само около 200.

През  нощта  заобиколили Белоградчик от всички страни, в очакване на оръжието от Сърбия. Но не  пристигнали  нито  помощ,  нито  оръжие, на пратениците им било съобщено, че нито помощ, нито оръжие ще им се даде.

Така белоградчишките въстаници решават да продължат обсадата, но без да нападат до пристигането на Ломските въстаници.

Турците,  като  видели,  че  са  заобиколени,  открили  огън  от крепостта, но нито топовните изстрели, нито куршумите достигали до въстаниците.

Опитали  да  влязат  в  преговори, но с викове на български, румънски и сръбски, с цел да всеят страх, че има не само българи въстаниците не допуснали турците близо до обсадната линия.

Страхували се, турците да не узнаят тяхната численост, силата и въоръжението им и така държали Белоградчик под обсада осем  дни. 

В същото време Ломските въстаници тръгнали да завладяват града и пуснали слух, че и Видин е заобиколен от четници, което всяло страх сред турците.

На 4  юни  въстаниците  получили известие, че сръбското правителство забранява изнасянето на оръжие към България и никаква  помощ няма дойде.

Сърбия е щяла да се присъедини към обхванатите от въстанието области и да помогне, но след австрийски натиск, сръбските власти оттеглят своята подкрепа.

Изпаднали в още по-лошо  положение, когато видели турската  конница, която настъпва, решили да отстъпят към гората. 

Капитан Кръстьо и помощниците му с около 60 човека останали да бранят позициите, докато се изтеглят другарите им. Били изклани всички, само ранения в тила с нож Илия Гечев оцелял, като се престорил на умрял.

Командването поема прочутият Иван Кулин и бунтовниците се насочват към Белоградчик, като по пътя към тях се присъединяват масово селяни от околните села.

Турците   отрязали  главите  на  капитан  Кръсто и помощниците  му  Филип  Моцовски,  Мичко  Рагьовски  и  Димитър Якуповски,  които набили на колове и  занесли в центъра на Лом.

Видинските въстаници обсадили града, а турците два дни не посмели да се покажат, защото се страхували от многочислеността  на  българите.

Петко Николов и поп Цеко от Бойница обаче избягали от въстаническия лагер и отишли при турците, за да им съобщят за силата и въоръжението, което окуражило турците.

Тогава нападат решително въстаниците и в завързалото се сражение, което продължило цял ден разбиват българите. Българите дават 217 жертви в сражението.

След  поражението, главатарите на въстанието решили да преминат сръбската граница, като приберат със себе си всички жени, деца и старци, за да предпазят от турските кланета беззащитната рая.

На деветия ден от обсадата на Белоградчик, турците били разбили въстаниците около Видин и Лом, и се отправили към града.

На около 5 км. от града, почнала първата престрелка между пазещите северните проходи въстаници и турските орди, която траяла кратко, след като българите видели срещу каква многочислена армия са изправени.

Въстаниците бранещи прохода хванали Балкана и избягали, докато за отмъщение турците изгорили селцето Крилатица до основи.

Пътя пред турците към Белоградчик бил отворен и те с препускане стигнали  до града. Въстаниците в южната част били ненадейно нападнати и с големи мъки се отървали, като дали над 250 жертви.

След края на бунта по традиция турците придружени от цигани извършват кървави репресии над местното население. Започнали да колят и обират наред и всички мъже, които открили били изклани, а всички жени групово изнасилвани.

Заловените и затворени първенци в конака, извеждали един по един, отсичали ръцете и ушите им, докато подигравателно ги питали, кой ще им бъде цар, като искат царство и накрая ги обезглавили.

Всички жертви от Белоградчишкото въстание са с отрязани ръце, а половите им органи са отрязани и напъхани устата.

Забраняват дори на близките да погребат телата, за да бъдат изядени от кучетата.

Чак след месеци роднините прибрали и погребали оглозганите кости,  без да се знае чии са и кой погребват.

Виковете за помощ към руската армия, разположена във Влашко и към Сръбското княжество остават без всякакъв отклик.

Белоградчишкото въстание не отстъпва по своето величие и трагизъм на Априлското, но в същото време е потънало в забрава.

За въстанието се знае обидно малко, защото през кървавата 1850 година липсват Захари Стоянов и Иван Вазов.

Няма го блясъкът и величието на словото, което да превърне болката и насилието в подвиг в националната ни памет.

26 години по-късно, по време на Априлското въстание, в района няма нито сила, нито енергия да го повтори.

Дадените жертви обаче, полагат основата на бъдещото националноосвободително движение и показват, че българите имат потенциала, волята и характера да се борят и извоюват свободата си дори без външна намеса и помощ.

Белоградчишкото въстание става поредната причина за значително преселване на българи. Изселването засяга десетки селища и около 11 хиляди души от Северозападна България.