По време на Априлското въстание, Перущица 7 дни удържа непрестанните атаки на многократно превъзхождащия ги по брой и въоръжение противник.

Те са нападнати от 5500 башибозук на Ахмед ага, а на 29 април пристига и турска редовна войска с артилерия начело с Азиз паша.

Едва когато оръдията разрушават покрива на въстаническата крепост – църквата „Свети Архангел Михаил“, в която са събрани над 600 старци, жени и деца, въстаниците прекратяват съпротивата.

В черквата загиват 347 души, начело с отец Тилев, д-р Васил Соколски и водача на въстанието в града Петър Бонев – другар и съратник на Раковски и Левски в Белградската легия.

Турците ограбват и опожаряват градчето. Но трагична е саможертвата на Спас Гинов, Кочо Честименски, Иван Хаджитлиев и още двадесет и трима перущенци в черквата е най-мощният глас за свобода, който човечеството е чувало.

Бащите жертват жените и децата си, а после и себе си. Отказват да бъдат роби, а децата и жените им да бъдат потурчвани или изнасилвани.

Джанюариъс Макгахан описва апокалиптични картини след зверските кланета с дивашката жестокост над българите, при които престъпленията на Ал Кайда бледнеят като действия на ученичка от 7-ми клас.

След Априлското въстание са опожарени села и градове и оставени камари от обезглавени трупове. Хиляди деца и жени са убити, като преди това са били брутално и многократно изнасилени от башибозушки изверги, по време на тези печални за България събития.

„……………..Перущица е било селище от 350-400 къщи и около 3500-4000 жители. Това е единственото градче, оказало действителна съпротива на турците. Народът тук, колкото и неподготвен да е бил, се отбранявал с всички сили и до смърт.

Хората твърдят и аз нямам основание да се съмнявам в техните думи, че докато не чули за кланетата в други селища и не видели от хълмовете пламъците на другите изгарящи села, те нямали нито мисъл за въстание, нито мисъл за въоръжена отбрана.

На 29 април, било вторник сутрин, един ден преди клането в Батак, в Перущица се получило съобщение, че башибозуците идват откъм Устина. Всички – жени, деца, както и мъже – незабавно напуснали домовете си и се укрили в черквата.

Няколко души изгубили смелост и решили да се предадат, но след като предали оръжието си, били изклани. Това възпряло другите да последват техния пример.

В продължение на вторник, сряда и четвъртък башибозуците се забавлявали с ограбване и изгаряне на къщите в градчето, стреляли от време на време от далечно разстояние по хората в черквата, а през цялото това време нещастните българи седели в черковния двор и с отчаяни очи гледали своите изгарящи домове.

Те не могли да направят нищо. Между тях не е имало повече от 200 души въоръжени, докато башибозуците наброявали почти 6 хиляди.

Аз разговарях с една арменска девойка, която останала в черквата през цялото време на обсадата. Тя описва нощите, прекарани в черквата, като ужасен кошмар. Народът бил така претъпкан, че хората спели прави.

В четвъртък след обед в Перущица пристигнал Азиз паша начело на редовни войски и артилерийска батарея и без предупреждение започнал да обстрелва черквата.

Въображението трудно може да си представи ефекта на снаряд, попаднал през един от високите челни прозорци на черквата и експлодиращ с чудовищен гръм сред пищящите, жени и деца.

Ако някой се покажел на вратата да избяга, башибозуците, които пазели отвън, веднага го посичали.

Разказът на арменското момиче относно събитията, станали в петък и събота, е странен, несвързан, безумен. Разказаното от нея е извън всяко човешко въображение.

Мога да изложа тази част от нейната история само с предположението, че тя е напълно полудяла.

В петък, разказва тя, мъжете, укрити в черквата, решили да се самоубият, но жените им се намесили и молели да бъдат също така убити.

Двама от мъжете изпълнили своето решение. През сълзи и стон, скубейки косите си, удряйки главите си в каменния зид на черквата, те действително убили своите жени и деца, а след това убили и себе си.

Момичето разказва, че жените коленичили на земята, събрали дечицата си в своите прегръдки и в плач и ридание се молели, докато съпругът и бащата ги разстрелвал или пробождал последователно.

Това, че тези двама мъже трябвало да забодат ножа или да изстрелят куршум в слаби, нежни и малки човешки същества, обърнати към тях за обич и защита, показва до какво отчаяние са били доведени…

Но арменката продължава нататък. Много млади момичета и омъжени жени, чиито мъже били убити или били избягали, молели също така да бъдат убити, за да избягнат падането в ръцете на башибозуците. И тяхното желание било изпълнено.

Повече от двеста души били убити по тяхно желание. Подът на черквата тънел до глезените в кръв.

Положението, което описах в Батак, Панагюрище и Перущица, е същото в повече от сто български селища…

…Само в областите на Пловдив и Пазарджик има около 50 изгорени села, без да се броят тези, които са ограбени, а 40 000 души са жестоко изклани от извергите.

Турците определят броя на убитите в България от 15 000, но те са много повече дори от официалната версия от 40 000 души. Някой от разследващите смятат, че са дори 100 000.

Нещастието е толкова голямо, че не може да се говори за него спокойно. Плачът, сърцераздирателните ридания и жалбите на нещастните жени и деца все още звучат в ушите ми.

Те ме преследват ден и нощ – навсякъде, където отивам, когато спя или се пробуждам. Те ме обитават като безкрайно много призраци. Мисля, че това е достатъчно…………………

Прощавай, читателю, ако си имал нещастието да прочетеш това!

 

Ето как Захарий Стоянов описва в „Записки по българските въстания“ случилото се в Перущица:

„…………Перущица не взема дейно участие в Априлското въстание до 25 април, но разтревожени от разказите за турските палежи, изнасилвания и убийства в съседните села, жителите изпратили делегация при Азис паша.

Поискали от пловдивския мютесариф, да им отпусне редовни войски, които да ги бранят от грабежите и кланетата.  Той обаче им отговорил, че не разполага с такава и че трябва да се защищават сами.

Още преди пристигането на турците, всички момичета отрязали косите си и се облекли в мъжки дрехи, за да могат да спасят честта си, в случай че попаднат в ръцете на турците.

На 25 април в селото дошли трима души башибозуци, уж да искат хляб, а всъщност целта им била да прегледат силата на перущенци. Тия последните си позволили да покажат и някои дързости към българите, за което заплатили с главите си.

Минутата била такава, щото твърде малко е трябвало да пламне огънят. Тоя огън пламнал когато се получило известие, че тялото на Калофер Гинчев, перущенец, е намерено хвърлено в една вода, след като е заклан от башибозуците.

Вожда Ахмед ага изпратил Дели Хасан със заповеди градчето да подготви всичко за него, тъй като идвал с отряда си да ги закриля.

Към тях се били присъединили черкези, цигани и жители от Устина, Тамръш и други мюсюлмански села, които били готови да колят християни.

Жителите на Перущица отговорили, че те не желаят неговата закрила и че били готови сами да се отбраняват.

Последвала заплашителна препирня с башибозуците. Хората от Перущица били настръхнали от разказите за деянията им от хора спасили се от кланетата в другите нападнати села.

Преди да бъдат заобиколени, те видели как ограбват и изгарят манастира „Свети Тодор“, на хълма над селото, както и манастирите „Света Богородица“ и „Безсребреници“.

Още тогава, 600-700 жители на Перущица избягали в Пловдив, за да търсят убежище, а останалата част решили да уредят отбраната си.

Много народ, жени и деца се затворили в църквата, а способните да държат оръжие мъже пазели по дуварите. За главатар на отбраната бил определен Петър Бонев, комуто помагали Кочо Чистеменски и Спас Гинев. 

Съобщенията, че селото е обградено и никой не може да се покаже се потвърдило от дивашките викове на башибозуците, които задавали страх и ужас.

Помощта от Влашко и Сърбия, която обещавали апостолите, отникъде не се виждала. Нито оръжие, нито хора се виждали и българите вече предчувствували своята грозна съдба.

Около 40 души, жени и деца, без знанието на главатарите си излезли от черквата „Св. Атанас“ и отишли да се предадат на башибозуците при Циганската могила.

След като научили за това затворените в старата църква „Св. Архангел Михаил“, начело със селските свещеници Петър и Стоимен, и тия направили същото.

Мъжете, които пазели по позициите, узнали за станалото. Напуснали постовете си и разтревожени също тръгнали към Циганската могила да търсят своите жени и деца, които отивали да се предават.

Около 400 перущенци наближавали башибозушкия лагер, повечето жени, деца и недъгави мъже и старци успели да се предадат. Отведнъж обаче зверският глас на техния главатар изкомандувал на своите подчинени и ятаганите лъснали.

Настанали страшни минути за беззащитните перущенци, които били заобиколени от дивата орда. Отчаяните викове и молбите на малките дечица достигнали до небесата, но не били пощадени от безчеловечната чалма.

Картината била сърцераздирателна. Белобради старци и майки били изклани, а най-страшни зверове набождали на ятаганите си бебетата, като ябълки, които пищели до бога и обвивали тънките си ръчички около студеното желязо на ножа, който режел крехките им пръсти.

Примрялата от жалост и страх майка дигала ръцете си нагоре да помогне на своята малка рожба, но друг башибозушки нож отсичал тия ръце и майката, както и рожбата падали на земята при другите си отдавна паднали братя.

Нищо не можело да умилостиви человекоподобните зверове с чалми. После няколко минути това място представлявало грамада от човешки трупове: мъже, жени, деца и стари бабички, натрупани един въз други.

Няколко изпоплашени хора се отървали с бяг, и успяли да се върнат в черквите, но башибозуците гонили и клали българите по самото село. Това се случило на 27 април вечерта.

Положението на перущенци след тая кървава баня станало още по-лошо. Юнаците отбраняващи селото, щом  научили за случката, напуснали позициите и се върнали да видят своите семейства.

Скоро башибозуците нахлули в селото и се отдали на плячка и грабеж по къщите, след което ги запалили. Три дни държали хората затворени в църквите, стреляйки по всекиго.

На 28 април, затворените в черквата българи се окопитили. Намерили се между тях хора с твърди и решителни характери, които казали, че смъртта е неминуема и наместо да погинат като кокошки, по-добре да удрят със сетни сили человекоподобните зверове.

Мнозина чули тия думи излезли из селото да трепят кого где срещнат и видят да носи на главата си чалма. Така на 28 и 29 април, башибозуците, черкезите и циганите били принудени да се дръпнат от селото.

Макар и зле въоръжени със стари оръжия и грамадно неравенство в числото на хората и превъзходството на оръжията, перущенци надвили хищните грабители.

Видяло се, че башибозуци били победители само над беззащитните и безоръжени деца и жени, когато им се предавали с наведени глави и кръстосани ръце.

Когато видели, че пламналият за свято отмъщение българин знае да удря и няколко чалми главорези се търколили вече по улиците и край селото, оттеглили се настрана и изпратили до Пловдив коварно известие, че е невъзможно да се влезе в Перущица, защото сръбски и руски войници пазят града.

В четвъртък 29-ти през нощта пристигнал Рашид паша с артилерия и още башибозуци от Пловдив и веднага започнал да ги бомбардира.

Освен страшния рев на оръдието, тия били изложени от всяка страна на куршумите, които валели отгоря им като град; цялото село било заобиколено с башибозуци, черкези и редовна войска.

Гъст облак от дим се издигал над осъдената на смърт Перущица от запалените къщи и гърмежа; кучетата бягали по улиците надолу-нагоре, с подгънати опашки и виели страшно.

Напразно борците за свободата, най-много Кочо Чистеменски, Спас Гинев, Иван Натев, тичали измежду отчаяните и замаяни въстаници да ги насърчават.

Ако и да е имало мнозина решителни хора, то техният кураж трябвало да се парализира от сърцераздирателните плачове на плуващите в кръв жени и деца.

Като видели перущенци, че в черквата „Свети Атанас“, която е открита от четиритех страни, е невъзможно да се стои повече, пробили дувара откъм източна страна и под град куршуми избягали, та се затворили в старата черква „Свети Архангел Михаил“. Черквата се препълнена с жени и деца – повече от хиляда.

Една част от въоръжените се намирали в черквата, а други засядали в камбанарията и в неизгорелите още здания около черквата, отгдето стреляли върху нападателите.

Щом избягали хората от новата черква, то и топът се вдигнал от западната страна. Местели го, за да обстреля препълнената с жени и деца черква от всяка страна, тъй щото да може да се събори върху им, за да затрупа мнимите московци и сърби.

Един от храбрите защитници, на име Иван Натев, бил разкъсан през половината с гюлле. Главатарят, Петър Бонев, който се бил заложил да стреля срещу башибозуците от един дюген, бил убит с куршум в челото.

Някой отворили вратите и започнали да се предават, но били веднага безмилостно избити. Останалите решили да се защищават до смърт.

Една стара жена, баба хаджи Танковица, била изпратена до пашата от обсадените да му разясни, че няма сръбски и руски войници.

Върнала се с писмо, в което пашата пишел, че ако си предадат оръжията, ще бъдат помилвани от милостивия падишах.

Натоварила на гърба с един чувал оръжия, принадлежащи на ония, които изявили желание да се предадат, но не била стигнала още до черковните порти, и башибозуците я убили.

Тези дето били решили да се предават, като видели с очите си това варварство на турците, впуснали се да си вземат оръжието от чувала на баба хаджийка и продължили отбраната.

Един от храбрите защитници на черквата, Тодор Велчев, с нож в устата и със запрегната пушка в ръце излязъл навън като вихрушка и след като изпразва върху нападателите двете цеви на пушката си, впуснал се подиря им с ножа си.

Жестоките зверове и плячкаджии търтили да бягат напреде му един през други като овци. Той ги гонил 20—30 крачки надалеч и се завърнал в черквата, но когато преминавал през двора, град куршуми се изсипали отгоре му.

В това време черквата „Св. Архангел Михаил“ и затворените в нея жертви били в апогея на своето злощастие. Всичките ближни на черквата здания били обвити в червени пламъци.

Вратите на черквата и дуварите, били затрупани с дървета и полети отгоре с газ пламнали. Едно гюлле преминало през прозореца, откъснало железата, на които висели полюлеите и с падането си свалило на земята големи камъци.

Силен трясък и гръм, придружен с прах, изпълнил черквата, но понеже вратата била затъкната от самите обсадени, нямало отгде да излязат.

Задушени жени и деца се затъркаляли на земята заедно с ранените и убитите. Може да се каже без ни най-малко преувеличение, че черквата приличала в това време на запалена пещ или по-добре на гробница.

Камъците на нейните дувари се сгрявали постоянно от горящите наоколо здания и от дърветата, които башибозуците хвърляли запалени по вратата.

Отчаяно охкане от пресипнали гласове, молби дано да се строполи по-скоро черквата, за да избие всичките, вместо да попадат в душмански ръце, се чувало отвсякъде.

Гъсти кълба от пушек и дим пълнели всичкото пространство. Много моми и млади жени се молели на мъжете си да ги убият, за да се отърват веднъж завсякога от страшните мъки.

Юнаците Кочо Чистеменски и Спас Гинев, необикновените натури, ония, които работели за народното дело с чисто ангелско сърце, отдавна били решили да се принесат жертва, но се мъчели да поддържат отчаяните си братя.

„……….За свобода и за вяра Христова ще погинем, братя, както е погинал и Спасителят……. „, викали те със сълзи на очите.

В тия последни минути на борбата, черквата била обкръжена от редовната войска. Наблизо дошъл пашата и се уверил, че вътре няма никакви московци и сърби, а само беззащитни жени, деца и няколко полуубити мъже.

Той поканил затворените да се предадат. Никой обаче не се отзовал на тая съмнителна покана, нито се е решил да излезе.

Няколко войника по заповед на пашата влезли вътре в черквата и след като не срещнали никакво съпротивление от мъчениците, решил се и пашата да влезе.

Когато се появили червените фесове и широките шалвари, горепоменатите юнаци — Кочо Чистеменски и Спас Гинев взели ужасно и невероятно решение.

След като прегърнали в обятията си своите любими жени и милите си дребни дечица, които притиснали при гърдите си и целунали с отеческа любов, отстъпили няколко крачки настрана, изтеглили револверите си и сърцераздирателната сцена се започнала…

Те изпразнили най-напред смъртоносните оръжия в гърдите на злощастните си съпруги, а после захванали и децата си, на които куршумите пронизвали крехките кокалци и на минутата още падали на земята като пшеничен клас, с дигнати нагоре ръчички.

От четирите деца на Спас Гинев, само най-голямото можало да се освободи и да се скрие помежду поразените зрители.

Когато Кочо Чистеменски вдигнал своя револвер и обявил на вярната си другарка Теохана, че тя не трябва да живей вече — разказват присъствующите там очевидци, — бедната жена, без съпротивление, коленичила пред мъжа си, притиснала на гърдите си малката си любима дъщеря, затворила очите си с едната си ръка и се приготвила да приеме грозната смърт.

Само за едно помолила тя разярения в това време, свой съпруг: да убие по-напред нея, за да не гледа мъките на своята рожба, и ако е възможно, да ги не оставя да изгорят, но да ги погребе в един гроб.

Освен своето семейство Кочо и Спас убили още и около осемнадесет други жени и моми, които ги помолили, защото не искали да бъдат изнасилвани и потурчвани. След тоя подвиг убили и себе си.

В това време, когато пашата влязъл в черквата, тя представлявала гробница, изпълнена с гъст пушек и отвратителна миризма. Трупове и от двата пола и от разни възрасти се валяли из кръвта си, някои издъхнали вече, а мнозина в смъртния си час брали душа.

Глухи пъшкания и стенания се слушало от черквата. Турците, които малко по малко навлезли вътре, без да обърнат ни най-малко внимание на тая сърцераздирателна сцена, гдето около хиляда человечески същества се мъчели като в ада, като хищни птици, налетели да грабят убитите и ранените.

Това се случило на 2 май 1876 г. в черквата „Свети Архангел Михаил“, откъм западната страна, в женското отделение.

В своята книга „Зверствата в България“ кореспондентът на „Дейли Нюс“ – Джанюариъс Макгахан, който посети развалините на Перущица няколко месеца след събитието, говори, че когато една арменка му разказвала за постъпката на Кочо и Спас.

Как тия жертвували своето семейство, хладнокръвният ингилизин не обърнал никакво внимание на нейните думи, като помислил от най-напред, че тя му разказва глупости и бабини деветини.

После той се уверил, че всичко това е истина. Примерът на горепоменатите юнаци бил последван и от Коста Арачиев, Калофер Пашев и Апостол Рупчев, които така също посегнали сами на живота си.

След превземането на селището двете църкви били ограбени и разрушени. Дори църковните дворове и градините на много от хората били разкопани, за да се търси скрити съкровища.

В Перущица са избити около хиляда души, много от тях жени и деца, като нито една къща не е останала цяла. По стара турска традиция, жените са били изнасилвани многократно. А вожда на башибозуците Ахмед ага, бил награден със сребърен медал за зверствата………..“