През XIV в. обединените династии на Шишмановци и Срацимировци, са една от най-могъщите владетелски фамилии в цяла Югоизточна Европа. Тяхното влияние се усеща в благородническите дворове на византийския император, сръбския крал, влашките воеводи и молдовските банове.

Владенията на Срацимировците обхващат територии из целия Балкански полуостров и дори морските доминиони на Венеция, Генуа и Дубровник се съобразяват със значимостта им и поддържат с тях оживени търговски контакти.

Целият този блясък на властта на Срацимировците угасва постепенно, погълнат от сянката на османското завоевание. В средата на XV в., малко повече от столетие след величавия зенит на династията на Срацимировците.

Принц Фружин Асен, последният от синовете на търновския цар Иван Шишман, наследник на изгубен трон и загинало царство.

Воювал през целия си съзнателен живот срещу османците, отнели земите на предците му, Фружин не съумява да върне свободата на народа си и издъхва през 1460 г. в град Брашов Унгария, след като е разпродал голяма част от земите и именията си, за да осигури средства за походите си срещу турските завоеватели.

Името на Фружин – синът на последния търновски цар Иван Шишман, не е сред най-познатите в българската история. Той вероятно е от втория му брак със сръбкинята Драгана Хребелянович, дъщеря на деспот Стефан Лазаревич.

За да се съхрани династията, цар Иван Шишман изпраща младия Фружин в Трансилвания, за е по-далече от нападнатите български земи от османците.

Намира убежище в Унгария, в двора на крал Сигизмунд, бъдещ император на Римската империя, но до смъртта си остава най-заклетият противник на османската империя.

След падането на Никопол и гибелта на баща му на 3 юни 1395 г. с личността на Фружин и неговия първи братовчед – цар Константин II Асен – син на цар Иван Срацимир, е свързано продължението на българската държавност почти до 1460 г.

Фружин е един от най-последователните борци в този драматичен период на българската история. След измяната на Александър, вторият син на Иван Шишман, чувства себе си като пряк наследник на Търновския трон, превзет от турците.

Българите са знаели за своя владетел и са чакали да разкъса робските окови, връщайки бащин Търновград. Народа изразява уважението си към неговата непримирима съпротива, като го включват във всички поменници на българските царе.

Той е признавал старшинството на Константин ІІ Асен, но след смъртта на видинския цар през 1422 г. вече е единствен наследник на българския престол, тъй като Константин е нямал деца.

В началото на 15 век победоносните завоевателни войни на Османската империя са прекъснати.  През 1402 г. войските на султан Баязид I са разгромени от монголския завоевател Тимур в битката при Анкара и умира в плен.

Приелият васалитет княз Стефан Лазаревич и рицарите му спасяват един от синовете на Баязид и султанската хазна.  Настъпват борби за наследството и трона, които продължават цяло десетилетие.

В 1403 – 1404 владетелите на застрашените Унгария, Сърбия, Босна, Влашко сключват военен съюз воден от бъдещия император Сигизмунд. Към този съюз се присъединяват цар Константин II Асен и неговият първи братовчед принц Фружин.

Възползвайки се от вътрешната криза в Османската империя, започва първата масова проява на съпротивата на българите срещу турското нашествие. Константин и Фружин обявяват първото голямо въстание на българите срещу османската власт.

Кампанията започва с настъпление в Подунавието през 1404. Подпомагани от войските на Мирчо Стари, цар Константин ІІ Асен нахлува успешно и превзема Силистра, а през 1406 г. голямата част от Добруджа и земите във Видинско.

Мирчо Стари разбива турците при Дръстър, докато Константин ІІ Асен с Фружин, който са начело на унгарските войски на крал Сигизмунд, действат в западните български предели.

Военните действия в Нишко и Тимошко придобиват голям размах през 1408 г. обхващайки почти всички територии на Видинското царство и достигат бившото Търновско царство.

Сърби, унгарци и власи взимат участие във въстанието на страната на Константин и Фружин. Във Видин, Ниш и Пирот турското господство е временно премахнато и българските земи са отвоювани.

Константин и Фружин си поставят за цел освобождаването на Търновското царство. Но въпреки първоначалния успех на въстанието и възстановяването на Българската власт на значителна територия, през 1408 претендентът за османския трон Сюлейман Челеби започва контраофанзива.

Той атакува центъра на земите на цар Константин ІІ Асен между Пирот и Ниш, като превзема крепостта Темско край Пирот нанася тежък удар върху християнската армия.

През 1412 г., Муса Челеби, противник на Сюлейман Челеби за короната, завзема Видин и други крепости северно от Балкана и оттам поема към Македония.

С нечувани изстъпления и зверства до април 1413 г. турците връщат властта си. Следват нови битки и кръвопролития в цяла България.

През 1417 съпротивата в Североизточна България е прекършена и многобройни турски войски минават във Влашко.

В южна посока турците атакуват и същата година завладяват част от Албания. Владетелят е обесен в Сяр през 1418 г., но Константин и Фружин не са пленени.

Спечелил си славата на борец срещу османската напаст, през 1425 г. Фружин взема участие в похода на влашкия войвода Дан II и трансилванския войвода от италиански произход – Пипо Спано, срещу Силистра.

През 1426 г. освобождават Видин, но не успяват да задържат и опазят града от турските палчища. Въстанието е разбито, но Фружин не престава да крои планове за освобождението на България.

През 1435 г. Фружин е изпратен на дипломатическа мисия в Албания, където по онова време все още управляват потомците на валонския деспот Иван Комнин, сина на деспот Срацимир от рода Срацимировци.

Една от причините тази задача да бъде поверена на него е, че преговорите се водят на „славянски“ т.е. на български, който е официалният език в албанската държава.

Документи от 1444 г. доказват, че българският владетел продава своето имение Файдаш в Унгария, за да подготви нови отряд за битка с турците при Великия кръстоносен поход, воден от полско-унгарския крал Владислав I Ягело и трансилванския войвода Янош Хунияди.

За съжаление на 10 ноември 1444 г. християните са разбити край Варна, а кралят е убит. След жестокото поражение на кръстоносната армия, при което загива и самият полско-унгарски крал, Янош Хуняди, който оглавява армията наравно с Владислав Варненчик, подема кампания против българския принц, която цели да свали от себе си обвиненията за погрома.

За пореден път царският син е трябвало да се примири с нерадостната съдба на България, на всичко отгоре, губи позициите си в унгарския двор и са му отнети именията.

Отношенията между Фружин и всесилния регент на унгарската корона Янош Хуняди се влошават и вече над 60-годишният български престолонаследник изпада в немилост, което го принуждава да се завърне в България, надявайки се на по-добри времена.

В османски данъчен регистър от 1454 г. се споменава за заселването на принц Фружин в земите между Свърлиг и Пирот, които са част от старите владения на България. Градът Свърлиг е разположен на река Свърлижки Тимок на 30 километра източно от град Ниш.

Макар да се ползва с ограничена автономия, със специално разрешение на османските власти може да наема българи и чужденци за охраната на планински проходи в района, а като негови синове са изброени Стоян, Стойко и Станислав.

Локалната „столица“ на Фружин е била крепостта Темско до известния Темски манастир.  Тези важни за нашата история места днес, за съжаление, са в пределите на Сърбия, но едва на стотина километра от София.

Така или иначе, „примирието“ на потенциалния български цар с османците явно не продължило дълго.  Ако сведението за неговата смърт в Брашов през 1460 г. е достоверно, Иван Шишмановият син отново е потърсил убежище в Унгарското кралство.

Принц Фружин е имал голямо семейство. Освен посочените трима синове, той е имал и още един – Шишман.

Най-вероятно унгарските Шишмановци са потомци на този Фружинов син. През 1454-1463 г., докато Фружин е бил още в Темско, в унгарски документи срещаме братята Михул (Михаил) и Ищван (Стефан) Бозяши, „синове на Шишман“.

В документ от 1464 г. заедно с името на Ищван е споменат и трети брат – Сандрин (Александър) Шишман, кръстен така най-вероятно в чест на своя прадядо цар Иван Александър.

Въпросният Сандрин е бил комендант на стратегическата крепост Турну Северин, което свидетелства както за доверието към него, така и за значимото присъствие на българи по онези места.

Филип Шишман е син на Сандрин, като е известно само името му. През ХVІ век се споменават Ищван, Радослав, Владислав и Ференц, всички с фамилното име Шишман.

Непременно трябва да се отбележи, че Ференц Шишман загива през 1550 г. като командир на конен отряд при унгарските опити за отвоюване на превзетата от турците крепост Липа – някогашната „столица в изгнание“ на неговия прадядо принц Фружин.

През втората половина на ХVІ-то столетие в областта на Тимишоара, се споменава името на Дюрма Шишман, най-вероятно син на Ференц. Унгарските Шишмановци са интересна и важна илюстрация за съдбата на българската аристокрация през първите векове на робството.

Източник от 1457 г. е отбелязан син на Шишман т.е. внук на Фружин на име Стефан Шишман, пълномощник на българското и влашкото население от Банат пред краля. Филип Шишман, Радослав Шишман, Владислав Шишман и Ференц Шишман са на унгарска служба.

Водачите на Първото и Второто Търновско въстание през 1598 и 1686 г. са известни под имената Шишман ІІІ и Ростислав Страцимирович. Те са смятани за потомци на българската царска династия Фружин Асен и наследници на българската царска корона.

Последното засега известно споменаване на фамилията Шишман в унгарските хроники датира от 1596 г., когато в грамота на трансилванския княз Сигизмунд Батори е засвидетелствано името на Георги Шишман де Карансебеш.

Трябва да се отбележи обаче, че голяма част от унгарските архиви още не са изследвани от български историографи и е възможно да бъдат открити и други представители на тази велика българска царска фамилия.