Никой не защитавал бедните българи под турско робство, но те запазват корав и непреклонен дух, като при всеки удобен случай вдигат бунтове и въстания, без да се съобразяват с цивилизационния избор на управниците им.

За разлика от тях, съвременното население в България , търпи безропотно налаганото му ново турско робство, а милиони от тях, дори се радват на внушаваните им мантри за демокрация, от еничарите които ги управляват.

Други пък без да осъзнават, предпочитат да напуснат родината си, за да робуват на хората отнемащи свободата и държавата им.

Единствените защитници на онеправдания народ през вековете на турско робство са хайдутите. Съпротивата от събудени българи, била с цел да отмъстят на турците за жестокостите.

Те грабвали оръжие, напускали домовете си, за да прекарат живота си по горите, причаквайки турците край горските пътища. Там мюсюлманите получавали своята „награда“ за насилията, над техните братя и сестри.

Поради което си спечелили и хулното в турския език прозвище „хайдути”, което за народа станало синоним на бунтовничество, закрилничество, юначество и мъжка доблест. Затова той възпява своите герои-хайдути.

Хайдутите  плащали скъпо  за   делата  си. Освен, че  животът им  бил  много тежък, защото турците пускали редовно след тях големи потери, заловят ли хайдутин,  той  традиционно умирал в  големи  мъки.

Насила бил докарван народа на мегдана и там хайдутина  бивал  набиван  на  кол  и  оставян  да  се  мъчи,  докато  издъхне. Било забранявано да се погребва и тялото му оставало на кола, докато се разпадне.

Други били изгаряни живи или умъртвявани по друг жесток начин от креативните либерални турски власти.

Основен резерв за продължителната форма на съпротива идва от селското население. Там все се намирали мъже, готови да се противопоставят на действителността.

Най-често поводът за излизане в планините е лично отмъщение за сторена несправедливост и поругаване от страна на омразната турска власт, местните бейове, турски разбойници и т.н.

Хайдутите са подкрепяни от обикновените българи, в отделни случаи дори и от местни мюсюлмани. Нерядко те наказват освен представителите на турската власт и сътрудничещи и български чорбаджии-предатели.

Начело на хайдутите е избиран воевода, от самите хайдути, подпомаган от байрактар. Действат през пролетта, лятото и ранната есен, а през зимата се укриват при свои близки.

Първоначално в хайдушките чети събират по 15-20 души, но по-късно възникват обединения и се събират дружини от по 500 хайдути, извършвайки бързи и неочаквани нападения срещу поробителите.

Акциите им са насочени главно, срещу османски чиновници, еничари, спахии и други насилници над християните. В началото, Хайдутите са въоръжени предимно с хладно оръжие, но от XVII век масово действат с огнестрелно оръжие.

Ето как е запечатана хайдушката традиция в спомените на Панайот Хитов:

„До 1800 г. по Стара планина, Средна гора, Родопите и другаде непрекъснато бродят не по-малко от 100 хайдушки чети… Има от хиляда до две хиляди въоръжени българи готови да мъстят…“

Значителна промяна в мисленето на хайдутите внася Георги Раковски. Той създава идеята за хайдутите като народни закрилници, който трябва да се обединят в големи чети, за да надвият Османската империя и освободят България.

Самият Раковски се заема да организира една такава чета – Първата Българска легия, която се доближава до представите за армия от 600 добре въоръжени и екипирани човека.

В последствие четите на Панайот Хитов, Филип Тотю, Сидер воевода, Хаджи Димитър и Стефан Караджа използват именно модела на Раковски. Този модел се повтаря при всички бъдещи чети.

В преданията от нашите възрожденци, се мяркат имената на някои дружини оглавявани от жени като Сирма, Боянка, Румяна, Бойка Еленка, Тодорка.

Първият известен ни войвода е Радич, заловен през 1454 г. в София от султан Мехмед II. Завоевателят на Константинопол, сам ръководи военни действия срещу българския войвода.

Може би става дума за български болярин, продължил съпротивата срещу турците, изтегляйки се в планините. Такава е и легендата за ловешкия болярин Станко Кусам, който след превземането на града през 1474 г. потъва с хората си в дебрите в Балкана.

В достоверни исторически данни се споменава за името на Павел Бакич от Тракия, който с 200 души българи се сражавал срещу турците под стените на Виена.

Султанските заповеди разкриват, че след жестокото потушаване на Пиротското въстание през 1565 г. в околностите на Пирот върлували хайдушки дружини, които продължи ли борбата срещу потисниците.

Турският пътешественик Евлия Челеби, който прекосил нашата страна през средата на 17 в., разказва надълго за своите срещи с български хайдути и за това как е трябвало да води преговори за свободен пропуск с 500 добре въоръжени юнаци, срещнали го на Шипченския проход по пътя за Габрово.

Напоследък бяха открити многобройни документи в Ориенталския архив на Народната библиотека в София от 16, 17 и 18 век, на височайши заповеди за преследване на хайдути.

Ставя ясно, че хайдутството непрекъснато е създавало грижи на властта и въпреки жестоките мерки за преследване, до Освобождението на България, „бунтовниците” не се свършват.

В съдебни протоколи изобилстват убедителни данни за хайдушкото движение. Има стотици присъди над заловени хайдути, чийто чети нападат села и градове и подробно са описани техните имена и подвизи, както и наказанията, на които са били подложени.

В никакъв случай не става дума за отделни, изолирани случки и събития, а за един постоянен бунтовен кипеж и непрекъснато ожесточена съпротива срещу завоевателя.

Особено лошо става положението на българите, след смъртта на султан Сюлейман Великолепни през 1655 година, тъй като с това започва разложението на турската аристокрация и повсеместна корупция.

Данъците се умножават. В един документ от 16 век се говори, че от 60 аспри данъкът „на глава” е станал на 400-500 аспри. Раята е унизена до такава степен, че с народни фермани се определят отличителните и знаци и облеклото, забранява се язденето на кон, носенето на оръжие.

Ангарията се превръща в закон, произволът – в система. Изобилстват документи, които говорят за безброй издевателства, заграбване на земи, изнасилвания, завличане на българки в харемите, липса на правосъдие, убийства и грабежи.

Редица документи ни представят хаоса зад солидната международна фасада на османската империя. Този период, доскоро наричан в нашата история „черно робство”, сега се нарича съжителство или присъствие.

Според редица национални предатели се оказва, че макар теглото на българите да е било наистина „черно, безропотно животинско подчинение ”, то в никакъв случай не можело да се нарича „робство”.

Продажните историци и учебникари се опитват да заклеймят хайдутството, като обикновено “разбойничество”, но подобни опити за фалшифицирането на българската историята са факт, благодарение на продажни политици, готови да изтрият историческата ни памет, с оглед на геополитическите замисли на своите господари.

Механизмите и кампаниите ми за дегероизиране на историята ни в учебниците, може и да има частичен успех, но никой не може да заличи истината до край, тъй като е пуснала дълбоки, здрави и дебели корени.

Масовите въстания и хайдутството, през  цялото време на турското робство, обаче говорят друго. По българските земи, все още живеят българи, които не прекланят глава и не престават да се борят и бунтуват срещу завоевателите.

Най-мащабите прояви на хайдутството имаме през 18 век. През 1760 г. в околностите на Сливен действа Христо войвода, а през 1804 г. около Шумен се подвизават хайдут Велко и Конда, а в Средните Родопи – един легендарен Караджа, възпят в песни и предания.

По-късно хайдутите се намножават толкова много, че дори да изброим всички е трудна задача. През 19 в. хайдутството узрява и преминава на по-висок етап – четничеството.

Основен двигател през този период вече не е личната мъст, а бунтовният порив с основната цел – народната свобода. Съотношението на силите е безнадеждно, но това прави борбата още по-велика. Тази борба създава моралните предпоставки за Априлското въстание.