Хан Кубрат 605-665 е владетелят, който обединява прабългарите и създава могъщ воено-племенен съюз наречен Стара Велика България. За столица на държавата е избран град Фанагория.
Хан Кубрат е силна личност с голям авторитет за прабългарските племена. Идеята за българска държавност се заражда при неговото управление.
Едно от първите му действия, след поемането на държавата е да заповяда на брат си Шамбат организирането на армия за война срещу аварите.
Не само разбива поробителите, но си връща българските земи и затвърждава позициите си на лидер. Провъзгласен за хан и освободител на българските племена от властта на аварите.
Обединява двете най-големи групи — кутригури, западно от река Дон и утигури, източно от нея и за кратко време държавата укрепва. За първи път всички български племена се подчиняват на един владетел.
Вече като непосредствен съсед на Византия, византийските хронисти започват да пишат по-подробно за новата мощна държава България, тъй като влиза в орбитата на византийската политика по Северното Черноморие.
Йоан Никиуски и патриарх Никифор наричат това обединение Стара Велика България , а за Кубрат споменават, че е наследник от стар знатен род – племенник на хунския вожд Органа.
Кубрат още като млад, посещава Константинопол. Изгнанието му там се налага, поради борбите за власт в ханството.
Знатния му произход – потомък от могъщия владетелски род Дуло, позволява да бъде допуснат до най-близкия кръг на император Ираклий и заедно с него бил обучаван от най-добрите учители на империята.
Двамата се сближават и стават близки приятели, а по-късно и съюзници до края на живота си.
През 632 г. византийският император признава новата държава и сключва мир с Кубрат. Дава му и титлата патриций, като го изпраща у дома със скъпи дарове.
Управлението на хан Кубрат е белязано и с още една война, освен с освобождението от Тюркския хаганат от Панония.
Втората му война е срещу Арабския халифат. През 648 г. Осман ибн Афан пресича прохода Дербент – източната част на Голям Кавказ, начело на 20 000 арабска войска и нахлува в земите на племената барсали, които по това време са част от България.
След сблъсък с български армии арабите биват разгромени, като оцелелите бягат отвъд Кавказ. Но с изключение на тези войни, при това водени извън границите на страната, управлението на Кубрат е спокойно.
Той поддържа близки отношения с Византия. На запад и север положението е спокойно, на изток хазарите, подчинени на Западнотюркския хаганат, не представляват заплаха.
По време на управлението на хан Кубрат България имала определена територия, собствена държавна администрация, общи закони за всички поданици и собствена външна политика. Главни градове са били Фанагория и Балтавар (днешна Полтава).
Един персийски зограф пише: „Това е храбър, войнствен и внушаващ страх народ. Българите воюват с всички, но и търгуват с всички, които живеят до тях. Те строят каменни градове, притежават стада, оръжие и военни съоръжения.“
Фанагория е построена през VII в.пр.Хр. от гръцкия колонизатор Фанагор на място, където е подходящо да се укриват кораби по време на буря. Градът запада, но е възстановен по времето на Кубрат.
Недалеко от Фанагория се намирал Тархан – новопостроен от българите град с величествени постройки и добри укрепления, където живеели голяма част от семействата на болярите.
По времето му значително били разширени и укрепени днешните градове Киев и Харков. В този район български племена се смесили със славяноезичното племе витячи.
България се деляла на административно-военни области, управлявани от синовете на Кубрат: Баян, Котраг, Кубер, Алцек и Аспарух. Всеки от тях носел титлата кавхан и съвладетел на хана.
Теофан Изповедник пише, че преди смъртта си хан Кубрат съветва петимата си синове да не се разделят, за да не станат роби на други народи, но те така и не спазват заръката на баща си.
Според повечето мнения, хан Кубрат умира през 668 г. Управлението на държавата наследява най-големият му син – Баян, наричан още Бат-Баян или Безмер в именника на българските ханове.
През 671 г. от изток нахлуват хязарските армии, обединени с други алтайски племена и за по-малко от година разгромяват българската държава, като завладяват голяма част от територията и.
Българите, които попаднали под властта на хазарите, се споменават в арабски и византийски източници като „черни” българи. Немалка част от тях периодично напускали своите земи и се преселвали на север във Волжка България, където се заселва хан Котраг с утигурите и част от уногундурите.
След като хазарите завладели част от източните територии на България, Хан Аспарух, който в различни източници е наричан Исперих или Атилкес-Аспарух (белият конник – потомък на Атила), начело на сребърните българи, решава да премести центъра на държавата на запад край р.Дунав в земите на днешна Южна Бесарабия.
Кубер с около 100 000 българи се заселил в Панония и се опитал да се споразумее с аварите, но след неуспешните преговори към 670 – 675 г. се преселили в Македония, където се смесили със заселилите се там българи през VI в.
Алцек към 669 г. се заселил в Северна Италия, а по-късно част от Алцековите българи се установили в областта Беневенто в Южна Италия.