Борис II  е престолонаследник на цар Петър I от брака му с Мария-Ирина, внучката на византийския император Роман Лакапин.

Според византийския историк Лъв Дякон, когато се качва на престола, е твърде млад и неопитен, с едва набола брада и две невръстни деца.

Поведението му през годините на двугодишното му управление, по-късно в Цариград и до смъртта, показват неговата неопитност и нерешителност.

Цар Борис II  влиза в летописите свързани с нашествието на киевския княз Светослав и отношенията между България и Византия.

През 968 г. Византийският император Никифор ІІ Фока предлага на българския цар Петър съюз срещу русите.

Споразумението е сключено, но предвижда престолонаследникът Борис да бъде взет за заложник в Константинопол.

В хода на руската агресия през 969 г. се прави опит за ново сближаване между България и Византия, като двете невръстни български принцеси, са дадени за годеници на също така малолетните императори, братята Василий II Българоубиец и Константин VIII.

През януари 970 г. цар Петър умира, след загубата на войната си в битките с руснаците, византийците веднага изпращат Борис да заеме бащиния си престол.

Докато се готви усилено за втория поход, княгиня Олга-Елена, майката на Светослав, която е българска принцеса го обсипва с упреци за похода му към България. Той обаче е непоколебим, като дори заявява, че не желае повече да управлява Русия от Киев, а от Преслав!

Според руски летописец съпротивата от българите е много по-силна, отколкото в предишната година. В завързалата се битка, българите започнали да надделяват, но численото надмощие на русите си казва думата и българската армия е разгромена.

Дръстър и столицата Велики Преслав, са окупирани, но руските езичници не посягат на църквите, които остават непокътнати до идването на ромеите.

Киевския княз Светослав, който предлага на българския цар запазване на короната и съюз за съвместни действия срещу Византия.

Българо-руските отношения са уредени с договор, макар и наложен с груба сила, формално страните изглеждат като съюзници. Борис II остава в столицата Велики Преслав, но в нея е разположен силен руски гарнизон.

Светослав се изтегля в Дръстър, но не означава, че великодушно е отстъпил властта в Преслав на цар Борис II. Това е чисто стратегически ход.

По това време Дръстър не е просто непревземаема крепост, а своего рода втора столица и средище на българския патриарх.

Със себе си руснаците вземат като заложници най-видните български личности от обкръжението на царя. Триста български боляри, гарантират „партньорството“ между Светослав и Борис II.

През лятото на същата 970 г. 38 000 руска армия, подпомогната от българи, печенеги и унгарци, преминава Хемус и започва да опустошава Източна Тракия.

Тя достига до Адрианопол, където е спряна и разбита от пълководеца Варда Склир. Светослав тръгва да граби на север, но среща съпротива и от страна на българските власти, които не са под руска окупация.

Пловдив отказва да се подчини, но Светослав го атакува и превзема. Градът е напълно разрушен, а хиляди хора са малтретирани и набити на кол.

Дори и през 1114 г., когато византийската принцеса Анна Комнина посещава Пловдив, заявява че големият и хубав град, още не се е съвзел от руските разрушения.

Новият византийски император Йоан Цимисхи започва мащабна подготовка за война срещу русите и българите, като прехвърля в Тракия войските от Мала Азия, като подготвя мощна флота от около 300 бойни кораба.

Те потеглят към делтата на Дунав, но ромейските сили според Лъв Дякон наброяват още 13 хиляди конници, 15 хиляди пехотинци и гвардията на “безсмъртните”.

В края на март византийската армия, водена от самия император, потегля към Велики Преслав. Ромеите които винаги са се бояли да навлязат в Балкана, сега преминават необезпокоявано старопланинските проходи, поради декларациите на императора, че идва като съюзник.

Пред стените на столицата Преслав се завързва ожесточена битка, в която руската пехота е разбита. Съветника на княза – Калокир панически бяга към Дръстър, за да повика Светослав с главните сили.

На 13 април 971 г. с помощта на стенобойни машини и стълби, войници на Цимисхи проникват в българската столица. Те овладяват външния град, а руският воевода Свенелд се затваря във вътрешната крепост.

В нея обаче е хвърлен “гръцки огън”, с което по-нататъшната отбрана става невъзможна. Свенелд с оцелелите си войници успява да си пробие път и да побегне към Дръстър.

В отбраната на Велики Преслав вземат участие и мнозина българи заедно с русите, изпълнени с гняв към ромеите, които били станали причина за руското нашествие в земята им.

В завладяната българска столица Йоан Цимисхи, заявява че е дошъл не да пороби, а да освободи българите, наричайки Борис ІІ император. Но всъщност с поведението си се старае да привлече българите на своя страна във войната срещу Светослав.

Като оставим настрана неискреното поведение на Цимисхи, думите му косвено подсказват, че българите в столицата и околните крепости съвсем не са безпомощни и е очевидно, че основните сили на царската армия не са напълно унищожени.

Императора се опитва да парира недоверието на българските боляри и военни с обещания и жестове на внимание, но реално властта на Борис II не е възстановена и българският цар се превръща от руски в ромейски заложник.

На 16 април ромеите празнуват Великден във Велики Преслав, който е преименуван на Йоанопол. Крепостните стени са частично поправени и е оставен византийски гарнизон.

Ромейската армия продължава настъплението си на север, превземайки старата столица Плиска, Диния и други крепости по пътя към Дръстър.

В повечето случаи, приемайки на доверие декларирания съюз между Йоан Цимисхи и Борис II, българските боляри скъсват със Светослав и отварят вратите на крепостите.

Императора победоносно напредва в Североизточна България, но не прави нищо за възстановяването на властта и авторитета на българския цар, поставяйки под свой контрол важните пътища, градове и крепости.

На Гергьовден, Цимисхи е край Дръстър, където го очаква 60-хилядната руска войска. Кървавата битка завършва с тежко поражение за русите. Оцелелите се укриват в здравата дунавска крепост, а императора изгражда укрепен лагер на една височина.

Скоро пристига и ромейския флот, което въодушевява войската. Светослав попада в пълна блокада, за която не е подготвен, а хранителните му запаси са на изчерпване.

Византийско-руските схватки пред Дръстър продължават близо три месеца. През това време са екзекутирани подозираните в измяна български боляри, а стотици други български първенци са оковани от Светослав.

Решителната битка е на 21 юли 971 г. Русите дават много жертви, като е ранен в рамото самия княз. Светослав капитулира и се заклева да бъде съюзник на империята. Освен това се отказва от претенциите си към Крим и България.

На русите великодушно е позволено да се оттеглят в родината си, като са снабдени с хранителни припаси и те потеглят по обратния път към Киев. При Днепърските прагове обаче, попадат в засада на печенегите.

Тук князът намира своята гибел, а от черепа му по заповед на печенежкия каган е изработена обкована със сребро чаша – свидетелство за близостта на вярванията им до онези на старите българи.

Според руския летописец печенегите са известени за окаяното състояние на Светославовата войска и са подтикнати да ги унищожат от българите, но няма сведения за подобна българска инициатива.

След като Йоан Цимисхи завладява Дръстър, той поставя навсякъде ромейски управители и обявява България за византийска провинция. А имащите се за големи християни – ромеите плячкосват дори българските храмове.

От Велики Преслав са взети всички българските съкровища и книгите от дворцовата библиотека. След двадесетина години те са подарени на покръстилия се руски княз Владимир.

Пред стените на Цариград, Йоан Цимиски е посрещнат от многохилядна тълпа, която го слави, че е върнал България на ромеите.

Той победоносно влиза в града с пленения българския цар, а пред насъбралата се тълпа, Борис ІІ е унизен сам да свали короната си и останалите царски знаци и да ги предаде на победителя.

В замяна на унижението получава титлата магистър и е приет сред ромейските сановници. След този акт Йоан Цимисхий счита българската територия за свое владение.

Тържественото шествие достига “Св. София”, където след благодарствената служба, великолепната царска корона и знаменита българска икона на св. Богородица са дарени на храма.

След пленяването на Борис II, се наложило българите да изберат и поставят начело на държавата синовете на комит Никола – Давид, Мойсей, Арон и Самуил.

Давид поема област Преспа, Моисей – Струмица, Арон – Средец, а Самуил – Видин, но по-късно поема и Средец, тъй като Арон води след преговори с Византия, бива обвинен в измяна и убит от Самуил.

Логично е синовете на комит Никола, да са сред най-активните фигури в българския политически живот, поради антивизантийското си поведение.

Те са верни на цар Петър и неговите синове, тъй като след бягството си Борис и Роман, се запътват именно към тях, защото са най-близките хора на легитимните владетели във Велики Преслав.

Да се обвинява само Борис II за тежката ситуация в България е пресилено и несправедливо. Той е бил прекалено млад владетел, неизграден напълно като личност, без опит и личен авторитет сред болярите и обществото.

Седем години по-късно, вече по-зрял и опитен, Борис II поема риска и успява да избяга от Цариград. Без съмнение, решен на битка с империята и ако е имал шанса, едва ли някой би имал основание да го обвини във византийска поквара.

Съдбата прекъсва без време жизнения му път и не успява сам да воюва за своята реабилитация, тъй като за разлика от сегашните протурски управляващи, при които всеки кроманьонец може да пресече безприпятсвено държавната ни граница, дори в най-немощното си състояние, България е охранявана добре.

При опит на Борис II и Роман да пресекат границата, тъй като се облечени във византийски дрехи , Борис бива убит от българската гранична стража по грешка.

Проследяването на историческите събития дава достатъчно основания за негативна оценка на цар Борис ІІ. Неговото място в тях е толкова незавидно, че в най-добрия случай буди само съжаление.

Очевидно е, че политиката, която води Борис ІІ, нанася катастрофални вреди на държавата и нейните поданици, унизява българското достойнство, така че няма как той да не бъде оценяван отрицателно.

Нашествието на киевския княз Светослав Игоревич, последвалата византийска окупация на източните български земи, неколкократното плячкосване от чужди войски на богати градове като Велики Преслав, Пловдив, Силистра, причиняват смъртта на хиляди българи и носят страдания за целия български народ…

“Дълбокият” или “вечен мир” на цар Петър, между българи и ромеи се оказват пълна илюзия. Българският престолонаследник прекарва години наред в Константинопол като заложник.  А руската агресия е фаталният удар, който предопределя гибелта на Първото българско царство.