Калоян е най-малкият брат на царете Иван Асен I и Теодор Петър, които вдигат въстание и освобождават България от византийско робство.

След обсадата на Ловеч от 1187 г. и подписването на договора с Исак II Ангел за независимостта на България, Калоян е пратен в Цариград като заложник и гарант по мирния договор.

Там прекарва около две години преди да успее да избяга. В края на 1189 г. се завръща в родината си, като до смъртта на Иван Асен е постоянно при него.

След убийството на цар Иван Асен I, цар Петър го назначава за съвладетел и негов помощник в управлението на държавата.

Когато и Петър става жертва на заговор през 1197 г., Калоян отстранява заговорниците и е коронясан за български цар.

Той се превръща в един от най-славните български владетели, тъй като чрез умела дипломация и решителни военни действия връща реалните територии на държавата и я легитимира, като политически и военен фактор в Европа.

Просто е нямало владетел, който да не е изпитвал респект и който да не е бил побеждаван на бойното, а и на дипломатическото поле от цар Калоян в тази епоха.

От данните, с които разполагаме става ясно, че Калоян е владетел с изключително самочувствие. Той заявява на папата, че е наследник на стара царска династия и цар на народ със славно минало.

В писмата си до папа Инокентий III, цар Калоян  споменава за царското си потекло, описано в пазените във фамилията книги и законници, че произхожда от рода на Крум, Симеон, Петър и Самуил!

Това проличава от един негов разговор с латинските рицари от времето преди превземането на Цариград, когато българският владетел им е предлагал своята помощ.

Горделивите рицари, за да демонстрират образованост и славно минало, надменно питат дали българите били чували за Троянската война.

Цар Калоян отвръща, че не само са чували, но и знаят за нея много повече от другите народи, защото войните на Ахил са били българи, но тогава ние българите сме се наричали Мирмидонци.

Ромеите по традиция подкрепят предателите, осмелявали се да вдигнат ръка срещу законния владетел на България.

Иванко, убиецът на цар Асен, се ползвал от подобна привилегия, като василевсът Алексий III го обсипвал с почести и му дал да управлява град Пловдив и областта.

Тези събития не били по вкуса на цар Калоян, но той трябвало да се съобрази с политическата ситуация и да покаже толерантност към убиеца на брат си.

Макар и доказал лоялността си към Империята, громейки неуморно малки български отряди, бавно се подготвял да оглави свое собствено независимо владение.

Иванко пленил талантливия ромейски военачалник Мануил Камица и го предал на цар Калоян, търсейки благоразположението му.

Това обаче му коствало приятелството с Цариград. Василевсът решил да се отърве от пловдивския владетел и го подмамил на лична среща в крепостта Станимака, където е заловен и окован, а Тракия и Родопите се оказали под властта на ромеите.

Това дало повод на цар Калоян да нападне земите на юг от Хемус, тъй като главната му цел е да обедини всички български земи. Така през 1201 г. освобождава голяма част от Тракия и Родопската област.

На 24.03.1201 г. отвоюва Варна, като първо предлага на византийския гарнизон да се предаде без бой. След отказа им, българските войски обсаждат града и на третия ден, след щурм овладяват крепостните стени.

Там за първи път в историята си, ромеите виждат и са дълбоко учудени от модерните български стенобойни машини.

Защитниците и управителите на Варна са вързани и хвърлени в рова на крепостните стени и погребани живи. По този начин, Калоян си спечелва прозвището Ромеоубиец.

В Македония пък нахлули кръстоносците и откъснали владенията на Добромир Хръст от  властта на Търново. Затова човекът на Асеневци, трябвало да оглави свое самостоятелно княжество.

След като разширил българските позиции на югозапад,  Алексий III се видял принуден да сключи мир и да се сроди с временния владетел на Македония.

Цар Калоян употребил дипломатическите си умения, за да поднови взаимоотношенията си с Добромир Хръс, който от своя страна откупил Мануил Камица и го пуснал да вилнее срещу своите ромейски събратя.

След няколко сблъсъка се стигнало до примирие с Алексий III. Този сепаративен мир от страна на Добромир се равнявал на предателство, което не можело да се толерира по никакъв начин от цар Калоян.

Българската армия навлязла в македонските земи и сломили съпротивата на родоотстъпника Добромир Хръс. По-голямата част от Македония и Косово били присъединени към България.

Тези корекции на българските територии обаче не били окончателни, защото срещу цар Калоян стояли още две големи сили – Унгарското кралство и латините кръстоносци.

Докато Калоян е зает с ромеите, унгарският крал Емерих присвоява западните области  Белград, Браничево и Трансилвания и дава град Ниш на своя васал – сръбския княз Вукан Неманич. Тъй като там населението е от българи , Емерих се обявява за „крал на България”.

Това също не оставя ненаказано от цар Калоян. През следващата 1203 г., той изпраща войската си, която нанася тежко поражение на маджарите в долината на р. Морава и си връща българските земи.

След това цар Калоян помага на Стефан Неманич да си възвърне сръбския трон, което намалява маджарското влияние в региона.

По това време започва Четвъртият кръстоносен поход, подкрепян от папа Инокентий ІІІ, с който цар Калоян влиза в оживена кореспонденция. Разменени са пратеничества и многобройни писма.

Френски и италиански аристократи застанали начело на кръстоносците. Най-известните имена за епохата си графа на Фландрия – Балдуин, доджът на Венеция – Енрико Дандоло, граф Бонифаций Монфератски, граф Луи дьо Блуа, граф Жофроа дьо Вилардуен и т.н.

Те обаче не смятали да освобождават светите земи, а имали собствени амбиции насочени към Цариград. Подтиквани от слепия Исак Ангел, който искал заедно със сина си да си възвърне престола.

Кръстоносците му помогнали през 1203 година само, за да могат на следващата 1204 година да превземат града.  Насочването им към Цариград и установяването им пред неговите стени, принуждават василевс Алексий III Ангел да потърси помощ от българите.

За преговори в Търново е изпратен цариградският патриарх Йоан Каматир, който влиза в разговори с българския цар и църковния глава архиепископ Василий Ι.

В писмото си до папа Инокентий III, цар Калоян с гордост известява, че гърците изпратили при него своя патриарх, който от името на византийския император му направил следното предложение: „Ела при нас, ще те коронясаме цар и ще ти направим патриарх, защото царство без патриарх не бива“.

Разбрал лукавите причини за готовността във византийските отстъпки за признаването на царската му корона и българската патриаршия, цар Калоян отказва исканата му военна помощ.

Той ускорява преговорите с Рим и предпочита да бъде наблюдател на събитията край Босфора. По този начин подпомага косвено злощастния за Византийската империя развой.

Източната Римска империя престанала да съществува. Но това довежда до цялостна промяна на геополитическата ситуация на Балканския полуостров.

Много от византийските  управители в Гърция и Мала Азия се самообявили за владетели, а кръстоносците поставили началото на Латинската империя, като за император избрали Балдуин I Фландърски.

Латините не смятали да оставят други владетели да се разпореждат с византийски земи и започнали системно настъпление срещу всеки град, които им отказва покорство.

Те започват да изявяват все по-неумерени апетити и към България, като отправят надменни предизвикателства към нейния монарх.

Цар Калоян се опитал да се договори с латините, но те отказали всякакви преговори. Гордите рицари му дали да разбере, с какво презрение се отнасят към него.

Така, че дошло време България още веднъж да се изправи срещу Цариград, но този път врагът не бил ромеецът, а цветът и цялата мощ на западното християнство.

Междувременно Калоян получил кралската корона от Рим. На 15 октомври 1204 г. в Търново пристига римска делегация, водена от кардинал Лъв. На 7 ноември папският пратеник обявява архиепископ Василий за примас на българската църква.

На следващия ден 08 ноември 1204 г. в тържествена церемония кардиналът коронясва Калоян за крал и му връчва скиптър и знаме. Папата признава всички земи на Калоян и владетелската титла, която е наследство от дедите му – Симеон, Петър и Самуил.

Неочаквано ромейската аристокрация в Тракия се обръща за помощ именно към Калоян. Ромеите се заклеват да го приемат за свой владетел, ако им помогне да се избавят от властта на рицарите.

Въстанието на гръцката аристокрация избухва в началото на 1205 г. Латинският император Балдуин I тръгва на поход, за да накаже непокорните градове в Тракия, с всички войски, които има на разположение.

Въстаналите българи и гърци овладели множество крепости и градове, а прочутият рицар Рене де Три бил принуден да бяга със свитата си, изоставяйки Пловдив при мълвата за пристигането на Калоян.

Жителите на Одрин също въстават срещу латинците и българският цар ги подкрепя. Когато стига до Одрин, Балдуин вижда над крепостните стени да се вее бойното знаме на цар Калоян.

Рицарите обсаждат града, като се опитват да подкопаят крепостните стени. През това време те биват подложени на непрекъснати нападения от куманската конница.

На 14 април 1205 г. се провежда битката при Одрин, една от най-великите и значими битки в българската история, в която цар Калоян напълно разгромява непобедимите кръстоносци.

След вихрена атака, куманите демонстрират мнимо бягство, за да подмамят армията на рицарите. Кръстоносците се втурват да ги преследват, включително и император Балдуин.

След няколко километра гонитба, рицарите попаднали на засадата на основната част от българска войска.  Смятаните за непобедими, западни рицари биват напълно унищожени, а в плен пада самият император.

Граф Енрико Дандоло и граф Жофроа дьо Вилардуен, трябвало да бягат, да да се спасят, но вдъхновителят на IV кръстоносен поход и престарял венециански дож Дандоло умрял от преумора, стреса и ужаса, който преживял край Одрин.

Така Калоян с една битка унищожил цветът и мощта на западното рицарство и спасил източно православната цивилизация.

Император Балдуин е пленен и откаран в Търново, където остава пленник до края на дните си, когато е хвърлен от т.нар. „Лобна скала“ в пропастта.

Калоян се справя блестящо от стратегическа гледна точка с Латинската империя и от тактиките за неутрализиране на численото превъзходство на рицарите чрез засади, маневри и нарушаване на бойния строй на изключително силните при открито фронтално нападение тежки рицарски конница и пехота.

Победата при Одрин издига международния авторитет на цар Калоян и бележи политическия възход на България.

Вестта за нечувания разгром паникьосала броненосците в Цариград и още на 17 април 5 кораба със 7 000 рицари отплавали за Италия.

Папата Бил силно разтревожен и в писмо настоявал пред Калоян да сключи незабавен мир и да освободи Балдуин I.

Той заплашвал българите с нов кръстоносен поход и унгарско нападение, ако не се подчинят, но цар Калоян не му обърнал особено внимание и продължил избиването на западноевропейските навлеци.

Тогава обаче, гръцката провинциална аристокрация се отмята от съюза си с българите и преминава на страната на латинските си завоеватели.

Гневът на Калоян се излял с пълна сила над Тракия. Крепостите падали една след друга, градовете се превръщали в пепелища, а ромеите посмяли да му се опълчат, гинели под меча му.

Българският владетел, който носи гордо псевдонима Ромеоубиец, виждал в себе си божието възмездие за ромейската измяна. Той успява да българизира изцяло Тракия, изтласквайки от нея гръцкия елемент.

Оцелял само Одрин, защото след като бил обсаден, куманските конници нямало къде да товарят повече плячка и си заминали, изоставайки българските войски.

Цар Калоян осъзнал опасността да бъде обграден от рицарската армия и решил да се оттегли. Теодор I Ласкарис обаче се възползвал от българското надмощие над латините и се обявил за император на Никейската империя, която се явявала остатък от Византийската.

Новината за смъртта на Балдуин Фландърски достигнала до Цариград, където за владетел на империята бил коронован братът на Балдуин – Анри.

Новият латински император и господарят на Солунското кралство – маркиз дьо Монфератски стигнали до съглашение и решили да действат заедно срещу общия си български враг.

Това обаче не влизало в сметките на цар Калоян. Той подготвил засада засадата му в Родопите и войските му убили маркиз Бонифаций Монфератски, а отрязаната му глава била изпратена в Търново.

Вече нямало място за съмнение кой е истинският император на Балканите. И Калоян решил да атакува и превземе Солун.

През 1207 г. българската войска с подкрепата на кумански отряди предприема голяма обсада на Солун. Но точно в нощта преди щурма цар Калоян е убит в шатрата си.

Някой историци смятат, че е получил от стара бойна рана в главата, други че е убит след заговор на Борил и царицата.

Едва ли ще узнаем някога истината, но канонизираната за светица царицата с монашеско име Ксения, може би е изпратена в българския царски двор с подобна мисия.

Това обаче не е най-важното. Името на цар Калоян е изписано със златни букви в българската история, като един от най-великите владетели на България.

С активната си политика е обединил всички територии, на юг и север от Дунав, населени с етнически българи в границите на една държава.

Това се оказва изключително полезно за сплотяването на българската нация и нейното укрепване, от тежки щети в предходните 160 години ромейско робство. България вече не е просто голяма, силна и добре уредена държава, но и велика европейска сила.

Доброто му управление, улеснява Борил и особено Иван Асен ІІ, които се опират на могъщ демографски ресурс, за да изградят една стабилна икономика и непобедима армия.

Безспорно спасил българската държава и източното православие от сигурна гибел, превърнал я в главен политически и военен фактор и е унищожил латинската военна мощ на Балканите.

Цар Калоян си навлякъл омразата на ромеите, но оцеляването на Никейската империя и възстановяването на Византия, е благодарение точно на него. Ако не беше обърнал достатъчно внимание на латините, нямаше да остане нищо от Източната Римска империя.