Цар Симеон I имал четири сина – Михаил, Петър, Иван и Боян. Тъй като най-големият Михаил, е от първия му брак е лишен от правата на престолонаследник и изпратен в манастир. За наследник на трона бил определен Петър, който е от втория му брак.

Цар Петър I управлява България от 927 до 970 г. Това е най-дълго управлявалият български държавен глава. След него е цар Иван Александър с 40 години управление от 1331 до 1371 г.

Тъй като Петър е нeпълнолетен при възкачването си на престола, негов регент става кавхан Георги Сурсувул. С качването си на престола, Симеоновият син привидно продължил политиката на баща си. Български войски нахлули в Тракия и превзели редица градове.

Веднага след това обаче за Византия тръгнала българска делегация. Цар Петър I пристигнал в Константинопол и бил приет тържествено от император Роман Лакапин. Сключен бил нов мирен договор за 30 г.

Българската държава се отказала от част от завладените от цар Симеон територии. Границите между двете държави били възтановени по договорите от 896 и 904 година. В пределите ни остават по-голямата част от Тракия, Македония без Солун, Несебър, Поморие и крепостта Девелт.

Също така България запазила и беломорското крайбрежие между устията на р. Марица и р. Струма, Сърбия и част от Адриатическото крайбрежие, като Византия се задължила да продължи да плаща ежегоден данък на българския владетел.

Официално била потвърдена титлата „цар” , българският еквивалент на василевс, а константинополският патриарх, безусловно признал независимата българската църква. Освен това византийците поели задължението да „почитат, уважават и предпочитат българските пратеници пред пратениците на всички останали народи.“

Договорът бил скрепен с династичен брак между Цар Петър I и внучката на Роман Лакапин – Мария, която по-късно била прекръстена на Ирина в чест на мира.

Лично византийският патриарх извършил бракосъчетанието. За първи път представителка на ромейско императорско семейство се омъжвала за чужд владетел и това бил царят на българите.

Това постижение представлявало неоспорим факт и издигнал престижа на България сред най-големите империи през средновековието, наравно с Византийската и Франкската.

Още в началото на царуването на Петър I обаче, сред българските боляри се оформили две основни групи. Първите поддържали плановете на цар Симеон I за завладяване на Византия и заемане на престола в Контантинопол от българския владетел, а вторите искали мир.

Борбата между двете групи довела до размирици и феновете на войната организирали заговор. Подтикнат от Византия третия Симеонов син – Иван оглавил бунта. Те обаче били разкрити и Иван бил затворен в тъмница.

Ромеите успели да помогнат на Иван да избяга в Цариград, оженили го за знатна арменка и му предоставили голямо имение в Мала Азия.

През 930 г. най-големият брат на цар Петър I – Михаил, напуснал манастира, организирал населението около р. Струма и вдигнал бунт, но българският владетел бързо се справя с потушаване на въстанието и се утвърждава на престола.

През 931 г. княз Чеслав с помощта на Визания избягал от Велики Преслав и отделил едно от сръбските княжества от България. Той обаче не успява да обедини останалите сръбски княжества в държава и цар Петър I предпочел да не прави нищо.

Българският владетел решил, че така ще избегне периодични бунтове на разни претенденти за княжеския трон под лозунга за независимост на Сърбия и оставил княз Чеслав да си ръководи мирно миниатюрната държава.

Цар Петър I е упрекван и, че след 934 г. маджарите предприемат редица походи срещу Византия и преминават през територията на България, без да се опита да ги спре докато плячкосват държавата му.

През следващата година печенегите опустошили северните погранични територии и България загубила част от отвъддунавските си земи, които били поделени между маджарите и печенегите.

Византия, която по договор е съюзник на България, не помага по никакъв начин, а сключва петгодишен мирен пакт с унгарците за ненападение. В замяна се съгласява да плаща данък и задължава България на същото, като неин съюзник.

Набезите на маджарите обаче продължавали и Петър потърсил помощ срещу маджарите при германския владетел Ото I. Българските пратеници били приети в немския двор с огромни почести, но въпреки това Ото им отказал съдействие.

България била принудена да се справя с опасностите сама, макар войската и да не е съвсем небоеспособна. През 943 г. те отблъскват успешно нападението на многобройната армия от печенеги в североизточните предели на държавата.

Българският владетел предупреждава византийските управници за подготвения срещу тях поход от киевския княз Игор. Това дава възможност на императора да сключи споразумение, според което русите могат да плячкосват българските земи.

През 955 г. маджарите претърпели неуспех в битката при р. Лех срещу германския крал Ото Велики, в резултат на което пътят им към Западна Европа бил затворен и те насочили експанзията си отново към Византия и България.

Смъртта на царица Ирина допълнително обтегнала отношенията между българи и византиийци. За да поднови договора и подсигури мира, Петър изпратил синовете си Борис и Роман като заложници в Константинопол.

Същевременно възкачването на Никирор II Фока на императорския трон, допълнително влошило българо-византийските отношения. Той просто търсил повод да започне война срещу българите и изгонил българските пратеници, дошли да вземат годишния данък.

През 965 г. цар Петър I сключил договор с маджарите, които вече нямали право да нападат българските територии, през които минавали, по време на нападенията си над Византия и Никифор II Фока нахлул с войските си в Тракия.

Целта му обаче била само да демонстрира силата на ромейската армия и до сражения не се стигнало, тъй като легионите му се разбунтували. Последвало предложение към цар Петър, да се възстановят добрите съседски отношения, ако разтрогне договора с маджарите.

Петър обаче бил огорчен от множеството предателства и го отхвърля. Така Византия предприела по-решителни действия срещу България. От Константинопол се свързали с владетеля на Киевска Рус – княз Светослав, като подписват договор за двустранно нападение срещу България.

През пролетта на 968 г., в българските земи от североизток нахлул киевският княз с армия от 60 000 източни славяни, които за кратко време покорили част от Североизточна България и стигнали до гр. Силистра.

Новината за нападението внесла смут в Преслав, но българите реагирали светкавично и сключили съюз с печенегите, които нападнали гр. Киев и принудили княз Светослав да се оттегли.

През 969 г. след като разбил печенегите, руският владетел организирал втори поход. Българската армия оказва ожесточена съпротива на инспирираното от Византия нахлуване на руския княз.

Но вече възрастният и болен цар Петър починал през 970 г., без да види края на нашествието, но преди смъртта си дава монашески обет и почива като монах. Оттегляйки се от престола, той посочил за владетел сина си Борис II.

Факт е, че след сядането си на престола българският цар е направил редица компромиси, за да запази мира в държавата. Отказва се завинаги да присъедини сръбските земи към България и не предприема никакви действия в отговор на машинациите на византийската дипломация, която подпомага сръбското откъсване от България.

Реагира по същия начин и след осигуреното бягство на по-малкия му брат във Византия, след заговора да го свали от трона. За някои това означава малодушие и безразличие, за други цар Петър преценява добре заплахите и предпочита дипломацията.

Но според византийски източници, след смъртта на цар Симеон, хърватите и маджарите се готвели да нападнат България, така че цар Петър може би е предпочел мир с Византия и Сърбия, за да съсредоточи вниманието си към потенциалната опасност.

Петър обаче успял да уреди отношенията си с маджарите, като ги пропускал свободно през земите си, за да нападат Византия. Той добре е осъзнал, че днешните унгарци са водещ военен фактор по онова време.

Някои историци определят Петър I за слаб владетел, макар да е чудно как в средновековието един слаб държавник може да управлява цели 42 г. без държавата му да рухне или да бъде пометена от кръвожадните съседите.

Все пак, щом Симеон Велики го посочил за наследник, макар че не му е първороден син, очевидно го е смятал за най-способен, още повече, че се е справил решително с опитите на двама си братя да го свалят от трона.

Интересно също е, защо всеки вдигал въстание по време на византийското робсто, слагайки българската корона, се преименувал на Петър. Делян през 1040 г. и Константин Бодин през 1072 г. Накрая при успешното въстание на братята Асен и Теодор в 1185 г.

По-старият Теодор, също е обявен за цар под името Петър, затова сме учили за въстанието на Асен и Петър. Която означава, че е бил почитан и уважаван от българите, в противен случай биха използвали имената на Крум или Симеон.

Дългият мир дал възможност за разгръщането на мащабно строителство на храмове и манастири, което позволило на българската църква да следва своята мисия за културен възход и укрепване на вътрешната сплотеност на народа.

Грижата за вярата, която цар Петър е проявявал, определено е белег за качествата му като държавник. Заради привързаността си към църквата и щедростта си към нея, той е канонизиран след своята смърт.

Към тези възхвали трябва да се прибави и спомена за стремежа на цар Петър да се срещне и с прославения български отшелник и небесен закрилник – св. Иван Рилски, за да се поучи от него относно товара на нелеките царски дела.

За този епизод ни разказва особено ярко житието, което пише за св. Иван, патриарх Евтимий. Не на последно място трябва да се посочи, че в два руски сборника от XVI в., цар Петър е цитиран с поуки и наставления.