Самуил е най-малкият син на комит Никола, болярин от Симеоновия род, управител на голямата област Средец. След падането на Източна България под византийска власт, синовете му управляват България.

Самуил кръщава един от синовете си, Гавраил Радомир, на неговия дядо – Гавраил, брат на Симеон, а племенникът му – Иван Владислав е кръстен на прадядо си Пресиян.

Главната цел и на четиримата братя е да укрепят държавата и да си върнат изгубените български земи. Давид ръководи българските територии в Тесалия и южна Македония. Мойсей, се установява в Струмица. Арон, поема властта над Средец. А Самуил управлява Видин.

В продължение на 41 години, Самуил успява да удържи атаките на византийския император Василий II и дори му нанася сериозни поражения.

След смъртта на византийския император Йоан Цимисхи, синовете на Петър –  Борис ІІ и Роман  успяват да избягват от плена си в Цариград. На границата Борис ІІ е убит, но след като Роман получава българската царска корона, обявява Самуил за съвладетел.

През 973-та, четиримата братя започват битка с Византия, за освобождаването на българските земи. Главният пълководец на българската армия – Самуил предприема редица походи в Тракия, Тесалея и Пелопонес, като освобождава българските земи, проявявайки изключителна упоритост и постоянство.

Възползвайки се от сътресенията във Византия, предизвикани от бунта на управителя на Месопотамия – Варда Склир, против младия император Василий II, българите започват настъпление към Елада и Пелопонес обсаждайки Лариса.

Населението на североизточна България също се вдига на въстание и отхвърля византийската власт.  Бунтът е воден от местни аристократи Петър и Боян, които гонят ромейските управители от български земи.

Скоро след освобождаването на българските територии от река Дунав до Стара планина, българите се насочват към Отвъддунавска България, която също е поробена. Византийските сили там не са подготвени за война и бързо отстъпват.

Мойсей обсажда Серес, но случайно хвърлен камък от крепостта го убива на място. Давид е убит от наемни убийци край Преспа. След смъртта на Давид и Мойсей, по-възрастния Арон изявява желание да спре войната с ромеите и да си осигури царската корона на България, като отстрани по някакъв начин брат си Самуил.

Император Василий разбира това и се стига до споразумението между двамата, което трябвало да бъде скрепено с брак със сестрата на василевса. От Цариград е изпратен севастийският митрополит, който да ги венчае.

Вместо сестрата на Василий II, на Арон обаче е представена неизвестна проститутка. След като измамата е разкрита митрополитът е изгорен жив, а когато императора разбира за стореното, събира армия и обсажда Средец.

Обсадата продължава 20 дни, но българите изгарят обсадните машини на ромеите и взимат със себе си много добитък, злато и пленници.

Тъй като не успява да превземе града, а до Василий II достигат слухове, че се събира войска в тила му, решава да отстъпи към Филипопол. Пътят му обаче минава през Траянови врата, където армията предвождана от цар Роман и Самуил, вече ги причакват.

На 17 август 986 г. българите войски нанасят съкрушително поражение на византийците, унищожават голяма част от пехотата и цялата конница. Самият император едва се спасява с бягство.

Унижението, което му нанася Самуил, е използвано от противниците на императора да оспорят властта му и във Византия избухва бунт срещу дискредитираният император.

Българите решават да използват момента и нападат Солун, където е разположена голяма вражеска войска. След дълги битки до 989 година областите на Епир, почти цялата Солунска област, както и крепостите Верия и Сервия са присъединени към България, която отново се простира на три морета.

Междувруменно, Самуил научава за тайният заговор на Арон с византийците. На 14 юни 987 г. изменникът е екзекутиран с цялото му семейство. Пощаден е единствено синът му Иван Владислав, защото за неговия живот се застъпва Самуиловият син Гавраил Радомир.

През 989-991 г., обявеният за съвладетел от цар Роман – Самуил освобождава цяла Североизточна България, отвъддунавски територии и част от Тракия, но императорът  превзема Скопие в 991 г., пленява Роман, като го връща в килията му в Цариград.

Войната на Балканите приключва през 995 година, защото Византия е нападната от Фатимидите, поради което Василий отново оставя настрана българите. Самуил се възползва и си връща изгубените територии, след което се отправя към Солун.

Срещу него е изпратен синът на солунският дук, Ашот който е победен и пленен от българските армии. Самуил е решен да щурмува Солун, той предвидливо разделя войската си на части и подготвя множество засади, след което напада града с малък отряд, който бързо е разбит от дук Григорий.

Дукът помисля, че е победил и започва да преследва избягалите от отряда, тогава се натъква на една от засадите, армията му е победена и той също загива в боя.

След Солун, Самуил превзема отново Тесалия, преминава отбраната на прохода Термопили и нахлува в Атика, след нея прониква и в Пелопонес.

Притеснен от тези събития, Василий II изпраща пълководеца Никифор Уран. През 996 г. Самуил се връща обратно, за да не допусне византийците да му отнемат част от земите, и се среща с Уран до река Сперхей.

В този момент реката е придошла и двете армии дълго стоят на двата отсрещни бряга. През нощта византийците откриват брод през реката и нападат българите, докато те спят. Следва безмилостно клане, а Самуил и синът му Гавраил Радомир са ранени и едвам успяват да се спасят.

Никифор Уран пленява 12 000 българи и за известно време България остава без военна мощ за борба срещу ромеите.

През 997 година достига вест, че плененият български цар Роман е починал в катакомбите на Цариград. Изборът на законен български владетел пада върху най-близкия родственик на Симеон Велики, който през всички тези години води българските войски.

Самуил е провъзгласен за цар на България, а новата Самуилова династия, получава международно признание и благословията на римския папа, който го провъзгласява за император (цар) на българите.

Като едноличен български цар първите си военни действия Самуил води срещу сърбите през 998 г., за да предотврати евентуалният им съюз с ромеите.

Веднага щом разбира за пристигането на българската армия, сръбският княз Иван Владимир се оттегля с армията и народа си към планините.

Самуил установява част от войските си в околностите на планините и обсажда крепостта Улцин с останалата част.

Иван Владимир получава шанс да се предаде, той не се съгласява, тогава българският владетел прибягва до услугите на един сръбски жупан, който сам предлага услугите си, скоро след това сръбският княз се предава.

Иван Владимир е заточен в Преспа, след което българите превземат Котор и Далмация и настъпват към Дубровник, но опитът на Самуил да овладее града не сполучват и затова завладява областите Босна и Рашка.

По-късно Иван Владимир е оженен за дъщерята на Самуил – Теодора Косара и върнат начело на Сърбия, като васален български владетел. За тези събития се разказва в най-старият сръбски роман „Иван и Косара“ написан през XIII век.

Другата си дъщеря Мирослава дава на Ашот Таронит и го прави управител на Драч. С династичен брак урежда и отношенията си с унгарците, като жени Гаврил Радомир за дъщерята на унгарския крал Геза.

Така Самуил успява да установи българската власт до Адриатическото крайбрежие и Карпатите и да получи международно признание.

След сватбата на Самуиловия син Гавраил Радомир и дъщерята на унгарския крал Геза, настъпват приятелски отношения между двете страни. Но след смъртта на унгарския крал, синът му Стефан се изкачва на престола.

Той разтрогва брака между Гавраил Радомир и унгарската принцеса, така българите дават своята подкрепа за противниците му Гюла и Купан.

Подкрепя ги и болярина Охтум, който е областен управител на териториите на България, намиращи се отвъд Дунав. Скоро обаче унгарските войски навлизат в България от северозапад.

От тези затруднения се възползват ромеите. Василий ІІ започва  поредица походи с голяма армия, решен окончателно да ликвидира българската държава.

Предвожданите легиони от Никифор Уран, извършват нападения над българските земи. Превземат Плиска, Преслав и Дръстър. Армиите на императора продължават да извършват нападения, докато накрая Североизточна България пада отново.

През 1002 г. византийците се насочват към южните части на България, с цел да си върнат Тесалия. Когато достигат крепостта Верея, управителят и Добромир не само не се съпротивлява, а преминава на страната на византийците.

Крепостта Колидрон също се предава без бой. Не е такова положението с крепостта Сервия. Командващият Никулица успява да задържи дълго време армиите на противника, но когато врагът прониква в крепостта, българите се предават.

Василий II нарежда Никулица да бъде отведен в Цариград, където му присъждат титлата патриций, с цел да го привлече на страната на ромеите, тъй като вижда в него качества на полководец.

Никулица обаче успява да избяга и се връща при Самуил, с когото планират действията на българските войски. В края на годината българите нападат отново крепостта Сервия, но атаката не успява и Никулица е повторно пленен.

Обсаден е и Видин в продължение на повече от осем месеца. Българите решават да играят ва-банк и се насочват към Адрианопол, за да накарат византийците да се откажат от Видин.

Василий обаче жертва Адрианопол и упорито продължава обсадата, така градът капитулира, след предателството на видинския митрополит.

След превземането на Адрианопол, през 1003 г. Самуил се отказва да атакува Цариград, защото не иска излишно да рискува отдалечавайки се от българските територии.

В същото време унгарците побеждават войските на Охтум, който загива в сражението и българите започват постепенно да губят контрол над Северна България.

Василий решава да се възползва от ситуацията и подкрепен от унгарски войски се насочва към Скопие. Самуил обаче вече се е завърнал и двете армии се изправят една срещу друга, разделени от буйните води на Вардар.

Тук българският цар допуска за втори път една и съща грешка. Както при р. Сперхей, ромеите намират брод, разбиват българската армия и превземат Скопие.

След което императорът се насочва към Пернишката крепост, управлявана от Кракра. Той обаче е опитен воин и умел стратег и армията на ромеите понася тежки загуби.

Василий се завръща в Цариград, минавайки през Филипопол, а след фиаското му в Перник, българите си връщат и Скопие. Самуил се възползва от тежките му загуби и отново напада Солун, не го превзема, но пленява византийския военачалник Йоан Халда.

Загубите, които българите понасят обаче са значителни. Много от военачалниците и управителите му напускат България. През 1005 г. арменецът Ашот, който е женен за Мирослава, дъщерята на Самуил, бяга от Драч заедно с нея, среща се с Василий II и му предава властта над Драчката област.

След 1006 година, сраженията между българи и византийци не спират. През 1014 г. българският владетел е решен да спре веднъж за винаги войните с ромеите и събира голяма войска.

Самуил построява мощна преградна стена при днешното село Ключ, тъй като легионите на Василий II се очаква да минат оттам. Императорът прави много опити да превземе стената, но губи много от бойците си.

Дори войските му се готвят да се оттеглят, когато пълководецът Никифор Ксифий намира таен път и заобикаля стената, нападайки българите в гръб. В решителната битка на 29 юли 1014 при с. Ключ, ромеите пленяват 14 – 15 хиляди български войници.

Самият Самуил е ранен, но синът му Гаврил Радомир го спасява като го качва на седлото на собствения си кон и го отвежда в укрепения град Прилеп. Там царят престоява няколко седмици, след което през Битоля и Лерин е отведен в Преспа.

След поражението при Ключ, Гаврил Радомир бързо успява да организира оцелелите български сили и да неутрализира по-нататъшното настъпление на византийците.

Любимецът на Василий II – пълководеца Теофилакт попада в устроена от Гаврил Радомир засада и е изтърбушен на копието на Радомир. Това вбесява до такава степен императора, че той нарежда да бъдат ослепени пленените 15 000 български войници като на всеки 100 е оставен един с едно здраво око, за да ги води по пътя към дома.

Когато ослепената войска достига Преспа, гледката поразява цар Самуил и той получава сърдечен удар. Два дни по-късно, на 6 октомври 1014 г. умира. Властта над българското царство е поета от сина му Гаврил Радомир.

Цар Самуил се нарежда по величие и трагизъм до най-прославените български владетели. Дори византийските хронисти го определят като непоколебим по сила и ненадминат по интелект и храброст мъж, който успява в продължение на повече от 3 десетилетия да запази и утвърди българската власт на Балканския полуостров.

Той си връща Тракия, Мизия и Отвъддунавска България и по негово време, държавата отново достига до размерите на Симеонова България.

През 1969 година гръцкият археолог професор Николаос Муцопулос прави разкопки и намира гробът на този велик български цар в Самуиловата базилика „Свети Ахил“  на едноименния остров в Преспанското езеро.

Трите саркофага в църквата са на цар Самуил, сина му цар Гавраил Радомир, зет му Иван Владимир, а в четвъртия гроб са костите на малки деца, вероятно синовете на Гаврил Радомир, убити по заповед на Иван Владислав, за да запази трона за сина си.