Със сигурност феновете на Османската империя, които са милиони в България, няма да се зарадват на написаното, как един цветущ градец е превърнат в пепелище, а няколко хиляди християни са изклани от грижливите и либерални турци.

Още незатихнали репресиите и кланетата в Търново, Арбанаси, Провадийско и Разградско, българинът решил отново да развали рахата на благородните османци с въстание.

Идеята за освобождение е жива благодарение на духовните и интелектуални водачи, сред които се открояват Петър Богдан и Петър Парчевич. Високо образованите патриоти, подготвят бъдещото освобождение.

Епископ Петър Богдан надали се нуждае от представяне. Наред с просветителската си дейност, той е авторът на първата история на България – 1668 г. , столетие преди Паисий Хилендарски.

Епископ Петър Парчевич, прекара живота в чести совалки между Виена, Рим, Венеция, Карков и Чигирин – столицата на Украйна, с цел да ги подтикне към освободителна война за балканските християни. Дипломатическата му дейност в името на българската кауза е просто изумителна.

Чипровското въстание е организирано от български католици на територията на днешна Северозападна България, но в редиците на четниците влизат много православни християни.

Първият опит за въстание в Чипровци се проваля, след смъртта на епископ Петър Парчевич и епископ Петър Богдан през 1674 г., тъй като са главните организатори.

Но Османската империя получава съкрушителен удар, след поражението при Виена на 12-ти септември 1671 г. от полският крал Ян Собиески, след което не се завръща повече в централна Европа.

Огромните военни разходи карат султана да прибягне към сигурният „бизнес“ със събирането на българчета като кръвен данък. Нещо което съвсем скоро отново ще бъде въведено в България, за да гарантира правата ни.

През 1688 година, Чипровци са готови за въстание и само изчакват напредването на хабсбургската армия.

Две въстанически чети под командването на Георги Пеячевич и Богдан Маринов тръгват към Поморавието и достигат намиращите се хабсбургски войски в Банат.

През юни и юли се включват в бойните действия и превземат важната крепост Оршова и Белград, като четата на Пеячевич е преобразувана в конна дружина.

По план от селата около Чипровци се събират 8 чети от около 800 бойци, но организаторите са си давали ясна сметка, че от решаваща роля за успеха на въстанието било настъплението от запад на австрийската армия.

През август 1688 г. епископ Стефан Кнежевич, наследникът на Петър Богдан, изпраща послание до Леополд I. Императорът заявил, че е време за въстание на българи, сърби и всички поробени християни.

В посока на Чипровци потегля корпус от шест полка, командван от генерал фон Хайтерсхайм. Обещаните австрийски полкове обаче не пристигат, освен отделни малки отряди, като например този на капитан Хорват.

В авангарда на подразделението са конните дружини на Пеячевич и Ласло Чаки и четата на Маринов.

Въстанието обхваща обширен район от Берковско, Пиротско, Ломско, Видинско. Водеща сили са четите на Георги Пеячевич, Богдан Маринов, Лука Андренин, братята Иван и Михаил Станиславови.

Броят на участниците във въстанието въоръжени българи достига 20 хиляди. Създаден е укрепен лагер в местността Жеравица, а Георги Пеячявич залага на настъпателните действия.

Пеячевич изпълнил стратегията и незабавно повел войската си към Монтана. Щурмът бил кратък, яростен и безпощаден.

Всичките унижения, мъки и обиди, които натрупали въстаниците от робията, излели в първата си битка.

Жестоката разправа имала и чисто стратегическа цел, да предотврати появата на башибозуци в тила на въстаниците.

Будни българи от Видин тайно сформирали свой отряд и се присъединяват под командването на капитан Хорват. Те осведомили Пеячевич, че австрийците са се отказали.

За нещастие, скоро въстаналите българи остават сами, тъй като Франция напада Хабсбургската империя, в подкрепа на турците.

За сметка на това османците получават солидна подкрепа от унгарския протестантски военачалник Имре Тьокьоли, който им поставя на разположение своя полк.

След изтеглянето на австрийците въстаническата войска е обречена. Турските власти вече са взели сериозни мерки за потушаване на бунта.

Софийският бейлербей изпратил към Чипровци елитна част от 3000 специално обучени войници, които превземат на 18 октомври лагера при Жеравица.

Въстаническите войски са разбити от османскиа съюзник граф Имре Тьокьоли, а слабата укрепеност ги кара да отстъпят.

След това унгарецът тръгва да ги преследва по пътя към Чипровци, но се срещнал челно с кавалерията на Пеячевич, спускаща се по долината на Огоста.

Сблъсъкът бил страшен и въстаниците изтласкали обратно през планината унгарско-турските части, за да се присъединят към своите братя, които със сетни сили бранели позициите си.

Изоставени от австрийците, единствен разумен ход е да се задържи турското настъпление към Чипровско, за да може през това време семействата им да потърсят спасение някъде далече.

Чипровци е превзет след героична отбрана от около месец и подложен на кланета и грабежи. Цветущият градец е превърнат в пепелище, заедно с околните села Копиловци, Железна и Клисура.

Освен хилядите убити въстаници, са изклани са над 1000 мъже и стари жени, като се оставят само около 2000 малки момчета, красиви жени и моми, които са продадени в робство.

Потушаването на Чипровското въстание предизвиква огромна бежанска вълна в цяла Северозападна България.

Два са били основните маршрути на бежанците съпровождани от четите, които успели да се спасят от османските потери без повече жертви.

1200 – 1600 повечето жени и деца, минали през Стара планина на запад, които били охранявани от 600-те останали живи от дружината на Георги Пеячевич.

Около 2500 човека минали през Дунав във Влашко, охранявани от четата на архиепископ Стефан Кнежевич.

Репресиите засягат и гражданите, които по времето на въстанието са извън Чипровци, тъй като великият везир Мустафа Кюпрюлю издава заповед „…където бъде срещнат чипровец, да бъде убиван или отвличан в робство…“

Чипровското въстание слага край на католическото влияние в района. Седалището на Софийската католическа епархия е преместено от Чипровци в Пловдивско.

Съпротивата на чипровци обаче продължила, тъй като остатъците от въстаническата армия се превръщат в хайдушки чети.

Споменава се за участието на българи от Тракия и Македония, остатъци от четници във Второ Търновско въстание.

Вероятно съществува връзка и с въстанието в Македония, начело на което застава родопският хайдушки войвода Карпош.

При следващото настъпление на австрийците през 1689 г. той превзема Крива Паланка, Куманово и земите в Пиротско и Нишко.

Заедно с Карпош действа войводата Страхил, но по същото време там е и Георги Пеячевич със своите бойци, което е доказателство, че борбата на чипровчи не е приключила. Австрийската армия обаче отново се оттегля, а Карпош и Страхил загиват.

Чипровското въстание и съпротивата на прадедите ни показва, че ценят свободата и достойнството повече от евроатлантическите ценности и материалните блага.

Защото, както е завещал Петър Богдан: „…..защитата на честта, още повече тази на Родината, надминава всичко, защото животът и честта са равнопоставени…….“.